- Хаха, 6:30, събуди се, несретнико, събуди се. Време е да ставаш за работа. - Хвърлих одеялото върху часовника, който продължи приглушено да врещи.
Станах, набързо се облякох в работните дрехи - те ласкаво и сладникаво въздишаха като ги навличах. Направих си конска доза кафе и я гаврътнах, докато кафеварката крещеше:
- Не, не и пълна чаша, сърцето, кръвното налягане!
Кръвното налягане също крещеше вътре във вените ми, като свирката на парен локомотив. Тъкмо си слагах обувките, които си мърмореха сънено нещо, когато нещо ми щукна. Абе нещо тука не беше наред. Влязох обратно в апартамента и отидох в кухнята. Застанах пред хладилника. Какво не беше наред?
По-дяволите! Чувах гласове. Вещите говореха. Това не е наред, помислих си. Бях полудял! Доста интересна шизофрения все пак. Приятелски настроени предмети. И доста невероятно, за да е истина. Не, по-скоро не бях полудял. Просто още не се бях събудил. Когато си го помислих и хладилникът се отвори и каза:
- Е, сега ще си го получиш! - и ме изяде.
Събудих се изпотен и доста ужасен. Егати кошмара!
Електронната аларма звънеше. Седнах на ръба на леглото известно време. Интересно ми беше как от известно имах такива странни сънища. По средата на съня разбирах, че сънувам и останалите герои в съня ми ме убиваха и тогава се събуждах - доста стресиран, между другото. Разбира се мислих си каква е причината, че сънищата ми ме убиваха, когато разбирах, че сънувам. Може би подсъзнанието ми се защитаваше от съзнанието, което щеше да разбере нещо, което не трябваше да долови - поне такива си ги мислих.
В службата, в отделението имаше една жена, която спеше. От два дена. Пациентка. Възрастна жена, на осемдесет години. Нещо паднала, дошла в болницата, тук се разболяла от Ковид и не я пускахме да се върне в старческия дом, докато не тества отрицателно за Ковид-а, а тя все тества положителна, вече два месеца. Горката. Другите ми колеги смятаха, че тя се преструваше и донякъде се кефеха на сметката, която щеше да получи в резултата от скъпите изследвания, които щяхме да и изпишем - тя или семейството ѝ. Аз пък си мислех, че тя просто спеше и сънуваше. Сънуваше нас и искаше да се събуди от този сън или може да се е събудила - някъде другаде, в някое друго време. Тя разбира се знае, че сънува, но това си е допустимо, нали? За какво ѝ е да се събужда при нас, в скучното отделение? Аз се грижих този ден за нея. Обаждах се на отделения, на техници - да дойдат със скенерите, с екг-то, организирах да я водим на ядрено-магнитен резонанс. Слагах и венозни източник, катетър, да текат системи, антибиотици, какво ли не. Към средата на смяната се усетих, че си нямам и никаква идея какво правят останалите ми пациенти. Дори не бях влязъл в стаите им, нямах време. Най-накрая дойдоха резултатите от ядрено-магнитния резонанс, уведомих на доктор Беликовски и той ги разчете. Дойде при мен, един вид с пияна на устата.
- Ти, прегледа ли я? - попита ме той, кимайки към стаята на пациентката
- Да? - казах аз мислейки, че май не я бях прегледал много добре, зает с всички тези манипулации и телефонни обаждания
- Палпира ли ѝ корема?
- Да?
- Знаеш ли, че е била бременна. А сега ядрено-магнитния резонанс е убил бебето, а товя е бил последния ѝ шанс да има дете.
Застинах в ужас. Заради мен бебето беше умряло. После си помислих, че не би било чак толкова ужасно, рабира се в зависимост от тов колко голямо е това бебе. За какво и е на тази баба бебе, все пак? И въобще кой може да е бащата? И как тя може да има бебе? После си помислих какво ли правят останалите ми пациенти? Аз май и лекарствата не им бях дал даже. Добре че Томас ми помагаше. После си помислих, че макар Томас да ми е приятел той не е медицинска сестра, а програмист и въобще какво ли прави в отделението?
Тогава изведнъж разбрах че сънувам. Доктор Беликовски ме погледна, разбра и ме уби.
Събудих се в ужас. Страшно ми се пикаеше. Отидох до тоалетната и се изпиках. Върнах се в леглото. Жена ми Ева спеше спокойно на кревата без да си дава и най-малка сметка за моите кошмари. Стана ми самотно. Стана ме яд на нея и я бутнах със спортна злоба по рамото да се събуди, за да си поговорим. Тя само тихо изстена и се обърна на другата страна. Гледах я с любов. Като котка беше. Миньонче. Блондинка. Толкова я обичах. Исках да я прегърна, да я почувствам близо до мен. Да почувствам дъха ѝ на лицето си, малките ѝ гърдички до моите гърди. Все пак ще я събудя - или по-скоро ще я гледам. Но тя бе извърнала лице на другата страна. Щеше ми се да стана и да отида от другата страна на леглото и да я погледам. През колко много неща минахме, само. Веднъж скъсахме. После аз си имах приятелка, после скъсах и с нея. А Ева се омъжи. И имаше две деца. Веднъж даже ме покани на вечеря със съпруга си. Напих се и се опитах да я целуна. Съпругът и ме удари тогава. Всъщност Ева, беше тази, която ме удари. Тогава осъзнах, че никога няма да сме отново заедно. И това не можеше да е тя, сънувах. Тялото на Ева се напрегна, когато го осъзнах. Обърна се и скочи върху мен. Уби ме.
Събудих се в болницата. Чувах как две сестри си говорят за мен - как не съм отварял очи от два дена наред и сигурно ще ми призлее като разбера, колко трябва да платя за всичките тестове, които са ми направили. Говореха си още, че трябва да ми влеят антибиотици, но семейството ми се е решило да мина на палиативно лечение и от следващия ден няма вече да ми вливат антибиотици. Разбирах много добре, че това означаваше, че ще умра от някаква - заради каквато там инфекция ми вливаха антибиотици и със всички сили се опитах да отворя очи, но не можех. Една от сестрите започна дълъг монолог. Каза на другата сестра:
- Дороти, Отчаяна съм от този живот, от безсмислието му. Нищо няма смисъл. И най-лошото е, че не съм само аз - никой не знае какъв е смисълът на живота. Всъщност много пишат и се изказват. По-скоро достигат до изводът, че смисъл така и няма. И казват колко са депресирани, и как всичко свършва със смъртта, и това е един вид завършек на безсмислието, нежелателен, но логичен. Разбира се никой не може, дори и да би пожелал да опише смъртта, безвремието, но мнозина се страхуват от него. Всъщност защо ли се опитвам да обясня тези работи. Безсмислено е. Много хора си ги мислят. Какво ли мога да науча някой с моите брътвежи? Само някой ще разпознае своите мисли, като свои, но какво от това? Този пациент тук - той поне вече не си мисли за такива неща. С него е свършено.
- Жалко за него. - казва другата сестра. Гласът ѝ е по-мек, по топъл. Един такъв - приятелски. - Хубаво е да си жив. Дори и животът ти да няма смисъл.
- А, хубаво. За него ще е избавление. Виж го - за какво му е да живее без крака.
Помислих си, че това е безумие. Разбира се, че бих искал да живея, дори и без крака!
- И колко работа е този пациент, само. Системи, изследвания. Сега трябва да му сложим и катетър. - каза философката.
Зарадвах се, че ще ми сложат катетър - изведнъж осъзнах, че страшно ми се пикаеше. Сложиха ми катетър и това малко ме облекчи. Ето - работите вървяха. Сега само трябваше да отворя очи и да има кажа,че искам да ми вливат антибиотици. Още исках да си погледна краката - къде ги бяха отрязали. Със всички сили се опитах и да ги задържа, когато сестрите тръгнаха да изизат от стаята.
Отворих очи и извиках ”Не! Чакайте!” на сестрите, които излизаха. На място в болничното легло се оказах в моето легло, викайки. Почти на бегом отидох до тоалетната, уринирах, после се върнах в спалнята и седнах на ръба на леглото. Това беше истинската реалност, помислих си. Малкия ми апартамент, чиито стени ме притискаха, метрото, което мина през две пресечки, съскането на парното в ъгъла - всичко ми бе познато. Доста мизерно, но познато. Помислих си, че би било да поспя - беше 3:30 и ми оставаха три часа до ставане, но ме беше страх да затворя очи и от това в какъв кошмар ще се озова. Тази реалност - макар и мизерна ми харесваше. Поне засега. Поне засега щях побудувам. Защото, по дяволите, къде ли ще се събудя следващия път?
© Роско Цолов Все права защищены