Дочу далечен плясък на крила. Познаваше този шум, но въпреки звездния рой, не можеше да види съществото, което приближаваше. Изправи се тихо, взе боздугана и внимателно излезе от гората, където харпията се спусна до него, отръска се и сви крилата си.
– Спят и сънуват – изсъска тихо тя. – Хората ни създадоха с въображението си и с него ще ни унищожат.
Кентавърът я сграбчи.
– Не ставай глупак! – опита се да се измъкне. – Колко много от нашите загубихме? Къде са Йормуганд и Фенрир, къде са Хидра и Химера, племето на Самодивите, Татзелвурм или могъщите Джинове, натикани в светилници?
Хватката му се разхлаби, пусна я с погнуса и препусна към гората, откъдето се разнесе грохотът на митичните създания, които тръгваха за нападение, докато Слънцето изгряваше, а харпията гледаше в небето Апофис, неспособен да глътне Слънцето.
* * *
Командващият захвърли митологията, която прелистваше от дни и се отърси от спомена за глупавия си сън. От известно време се беше запалил по древните митове и те явно ...