Навън беше пусто и сиво. Ръмеше тих пролетен дъжд. А някъде едно сърце от любов се беше ранило и пускаше сълзи от кръв. В скалата на разочарованието се бе то разбило, чужда измама беше разкрило. И от облаците слезе на земята, разбра, че няма любов, а само красива измама, че "обичам те" е дума банална, че всяка целувка е просто на очите замазка. Сърцето разбра що е самота и предателство, що е отчаяние и нужда да бъде обичано. Разбра чак сега, защо любовта е мръсна дума. Разбра и, че ако обичаш, не ще обичан бъдеш ти. То не прости предателството, ала и не върна измяната с такава. То ронеше кървави сълзи всеки ден, всяка нощ, всеки миг ,щом можеше. А със сърцето заплакваше и небето. То не ръмеше вече тъй тихо, а пускаше големи бистри капки, които се засилваха, щом се засилваха и кървавите капки на сърцето. Един ден все така със кървави сълзи то стоеше, но надеждата за обич си беше заминала, надеждата за щастие бе отлетяла. Разбито и във парещи сълзи, то си обеща никога повече да не се влюбва, за да не страда отново. Отрони последната горчива сълза и спря.
© Вера Все права защищены