СЪРЦЕТО
Ако и да е ноември, пак след вечеря ми се излиза за по бира. Хладничко е, но за наливно бургашко никога не е хладно.
Както съм се забързал зажаднял към капанчето и Райко-Кукурайко с кученце на каишка, щото без каишка има глоба:
- Задръж наборе, тъкмо ти ми трябваш – спира ме, а кюпека му се изправил, драска, ближе ме и иска да го гушкам.
Аз, за гушкането си имам други предпочитания, но го вдигнах на ръце и го зачесах зад ухото, и му думам, на Райко де, щото неговите ушички са скрити между щръкнала четина и посивели къдрици, и не стават за чесане:
- Казвай бързо, щот съм на зор!
- Туй куче, не е мойто, а на... абе, нали знаиш, че мойта ме натири?
- Ахъ – вкарах кратка реч аз.
- Та, кучето е на новата ми. Ти нея, не я знаеш.
- Ахъ - упорствам с формата на изказа си аз.
- Читава си е жената, поне по-читава от бившата, даже кучето й е читаво: слуша, яде малко и само навън туй-онуй прави - наглася се за изповед Кукурайко, а на мен ми е залепнало небцето, та само издумах едно:
- Е, и? ...