Дариан крачеше бавно по хлъзгавия тротоар към своя блок. Оставаха му само няколко крачки да достигне до малката бяла сграда и се надяваше да не падне върху леда в последния момент. В него винаги се бореха любовта към снега и непоносимостта към студа. Поледица отдавна не беше виждал, но тръгвайки за работа сутринта за малко не се озова по

лице върху гладката стъклена повърхност излизайки от входа. Усещаше благодарност към добрите хора, които бяха посипали пешеходните зони с пясък и сол през деня и придвижването сега беше много по-лесно. Вятърът брулеше лицето му и имаше чувството, че дори мозъкът му е замръзнал. Само веднъж да се добере до дивана в уютния си дом, няма да мръдне през двата почивни дни оттам, обеща си тържествено той.

– Мамо, не искам с теб, искам на пързалката! – Дариан вдигна глава, чувайки врявата до входната врата, която малката Стела заформяше за пореден път.

– Здравейте! Накъде така в този студ, комшийки? – обърна се към майката на момиченцето съседът от таванския етаж.

– Здравей, Дариан. – поздрави го Наталия. – Опитвам да си напазарувам някои неща, които ще ми трябват за Коледа, а не мога да оставя Стела сама у дома. Не искам и да я пускам в тъмното по улиците, а тя ми се сърди, че не била ходила днес да се пързаля с приятелите си.

–  Защо не напазаруваш онлайн?

– Само няколко неща са и ще ги взема от кварталния магазин, ако успея, разбира се.

– Стели, обичаш ли да получаваш подаръци? – попита Дариан малкото момиченце.

– Даааа! – радостно отвърна то и мигом забрави за пързалката.

– Тогава, ако си послушна, ще изпреваря Дядо Коледа и ще ти подаря нещо, което много ще ти хареса. Ще отидеш ли с мама до магазина?

– Ще отида. А ти какво ще ми дадеш? – прозвуча невинното детско гласче.

– След пазаруването заповядайте у нас и ще разбереш. – смигна ѝ Дариан.

 Изкачвайки се по стълбите, незнайно защо, младият мъж се замисли за хилядите деца, които в тихата нощ ще останат без подаръци. Не само децата, някои възрастни също щяха да останат самотни и без красива тразпеза за празника. При тези мисли му направи впечатление и сивотата наоколо. На нито един от трите етажа нямаше Коледен венец по вратите на апартаментите. Спомни си, че и по прозорците не бе виждал светлинки. Зачуди се дали поне в един дом има украсена елха. Май не беше виждал съсед, който да носи зелено дръвче към вкъщи, нито естествено, нито изкуствено. Стана му тъжно и забърза към последния етаж. Нямаше време за губене. Докато Наталия и Стела се върнат трябваше да е приключил с подредбата и да е открил подаръка. Зае се трескаво със задачите си, оставяйки само палтото

си на закачалката, и чак когато отвори лаптопа си за да направи една специална поръчка, чу звънеца да известява за идването на гостенките.

– Мамо, мамо, виж, чичо Дариан си има елха, и играчки по пердетата, и дори малък Дядо Коледа се катери по стената! Виж, мамо, виж! – ентусиазирано тичаше Стела из хола и искаше да пипне всичко, още щом влязоха.

– Да, виждам, че е много красиво. Стой мирна и не пипай нищо, моля те! – опита се да я укроти Наталия.

– Остави я, нека се радва. – усмихна се Дариан. – Заповядайте да изпием по едно какао и да си поговорим. Тъжно е, че живеем под един покрив, засичаме се често, но само се поздравяваме и не се познаваме.

– Така е. Знам имената на съседите от другите пет апартамента, кои имат семейства и кои живеят сами, но нищо повече.

– А не бива така. Ние сме една малка общност и би било хубаво да общуваме повече и да си помагаме, ако се налага.

– Съгласна съм, Дариан. От работа и грижи по малката не ми остава време за себе си и не забелязвам хората, които са най-близо до нас. – призна си Наталия.

– А къде работиш? – позволи си да полюбопитства Дариан.

– В кварталната библиотека. Ето, че и за мен комшиите не знаят нищо.

– Това е много хубаво! А аз не знаех, защото обичам да си купувам книги и не ходя в библиотеката. – Дариан се надяваше оправданието му да е основателно.

– Да, забелязах пълните ти с книги рафтове. – усмихна се Наталия. – С какво се занимаваш, че си позволяваш това не толкова евтино удоволствие?

– Със заплатата си на машинист не успявам да купувам всичко, което искам. Поне не веднага. Възползвам се и от промоции. – все така оправдателно звучеше загадъчния съсед.

– Сега ти завидях, че обикаляш из страната с влак. – отпи Наталия от какаото и седна до него на дивана.

– О, не, не обикалям страната. По цял ден съм на метри под земята, но и в метрото е интересно и отговорно.

– И на двамата не ни е скучно, виждаме много хора всеки ден.

– В моя случай повече аз ги виждам, отколкото те мен. – констатира Дариан.

 В следващите няколко часа той се постара да бъде добър домакин. Не можеше да повярва колко добре върви разговорът им с Наталия, колко еднакво гледат на света и колко топло му се усмихват красивите ѝ кафяви очи. Чувстваше се малко гузен, че остана доволен да научи, че тя сама отглежда дъщеричката си, заради безотговорния татко. Постави си цел, да покаже на красивата съседка, че има и добри мъже. Като него. След радостта от получената говоряща кукла, Дариан пазеше някои от вещите на Карина, Стела гледаше анимации и си хапваше чипс на килима пред телевизора. Ако

зависеше от нея, тази вечер нямаше да има край. Впечатлена от украсата в дома на чичкото тя успя да накара майка си да ѝ обещае същото да се случи и у тях.

– Имам една идея. Всъщност са две, но за сега ще споделя само едната. – каза Дариан докато държеше палтото на Наталия на тръгване.

– Хайде, сподели, може да я осъществим, ако е добра. – отвърна тя, упътвайки се към вратата, държейки Стела за ръка.

– Да се организираме и да отпразнуваме Коледа с всички желаещи съседи. Тук, у дома. Какво ще кажеш?

– Звучи много добре. Леля Снежа от първия етаж е сама, баба Яна и дядо Кольо от нашия етаж също. Никога не съм виждала децата и внуците им по празници тук. Май са някъде по чужбина. Двете студентки, в апартамента под нас, не знам дали ще са тук и остана най-близкия ти съсед – господин Атанасов.

– С него най-лесно ще се разберем. Той никога не ми отказва гостуване. Като шеф на рецепция винаги има интересни истории за разказване.

– Значи, заемаме се да организираме най-забавната и шумна Коледа в квартала. Браво на теб, съседе! – усмивката на Наталия огря жилището, стопляйки сърцето на Дариан.

Тази нощ Дариан стоя буден до късно. Филмите и започнатата книга не му помогнаха нито сънят да дойде по-бързо, нито да мисли за нещо различно от къдриците на Наталия и звънливото гласче на Стела. Няколко пъти вземаше снимката поставена в рамка до леглото му и нежно я галеше. За първи път, от години насам, не заплака съзерцавайки Ева и Карина, неговите най-скъпи момичета, които беше изгубил при автомобилна катастрофа когато Кари беше само на три годинки. В онзи фатален неделен ден Дариан беше на смяна в метрото и не можа да придружи съпругата и дъщеря си на разходката в зоологическата градина. Чакайки на спирката пиян шофьор им отне възможността да се качат на тролея, който да ги прибере на сигурно вкъщи. Кари никога нямаше да може да разкаже на татко си колко красиви и забавни са животните, които е хранила в зоопарка. Срещите им щяха да си останат само в съня на покрусения мъж, който отдавна живееше с мисълта, че самотата ще го следва до последния му дъх. Отдръпнал се от хората той имаше сърце и мисъл само за любовта в миналото си, романите и работата. До тази вечер, когато една пленителна женска усмивка и две грейнали детски очички не го накараха отново да мечтае. Пред снимката той си обеща да бъде по-грижовен, внимателен и да отделя повече време на Наталия и Стела, за които беше убеден, че ще бъдат част от живота му, за да не усеща никога повече непоносимата болка от загубата. С мисълта, че съдбата му дава втори шанс, Дариан се унесе в сън.

В понеделник сутринта, четири дни преди Коледа, живущите на номер девет на улица “Надежда“ осъмнаха затрупани от изненади. Всеки от тях се усмихна, затваряйки входната си врата, зървайки Коледният венец на нея и отговор на въпроса чие дело е получаваше щом си отвореше пощенската кутия. Там лежеше красиво изписана покана за Коледно тържество по съседски. “Ще отида“ и “Това не е за изпускане” бяха най-честите мисли на обитателите на малкия блок. Най-потайният им съсед ги канеше най-учтиво, обещавайки най-запомнящото се и забавно парти, с молба да носят за подаръци на другите само книги, закупени от някоя квартална книжарничка. В следващите дни всеки един от тях прекара по няколко часа избирайки книги за своите съседи, които тепърва му предстоеше да опознае, и това бяха часове изпълнени с вълнение и очакване какви ли книги ще получи той самия. И това не бе всичко. Във фоаето на блока, до прозореца за да се вижда и от минувачите, бе намерила своето място и една прекрасно украсена елха. За да покажат на Дариан, че го подкрепят в това, което прави, съседите поставиха с любов и по една от своите, скрити до сега и забравени, играчки на елхата и тя стана за чудо и приказ. Лампичките имаше честта да постави и запали Стела, най-малката, но най-важна съседка.

Тази Бъдни вечер беше различна за всички на номер девет. Един по един, понесли тави с баници, пити, сарми и напитки те изкачваха стълбите към таванския етаж. Двете студентки, Поля и Веси, не само, че решиха да прекарат вечерта със своите съседи, но доведоха и своите любими момчета. Господин Атанасов също увеличи компанията, придружен от своята годеница. А леля Снежи, за радост на Стела, нямаше как да остави Лола самичка и бялото кученце се превърна в талисмана на вечерта. До полунощ не стихнаха музиката, танците и веселите разговори, а когато стенният часовник удари дванадесет се чуваха единствено шумоленето на опъковъчната хартия и радостните възгласи на получилите своята книга-подарък. Нямаше недоволни и за финал на най-светлата нощ Дариан раздаде на всеки по парче от най-вкусния тиквеник с късмети. На него се падна паричката и нова къща. Наталия с изненада прочете своето късметче – нова любов, а щастието реши да се настани при Стела. Леля Снежи доволно прочете, че здравето няма да я изостави през следващата година, а изненадата за господин Атанасов бе, че ще си смени работата. Баба Яна и дядо Кольо се подготвиха да чакат много гости през следващите месеци, а за Поля и Веси останаха учението и пътешествията. Всяко късметче бе прибрано с надежда от своя стопанин.

В ранната утрин на Коледа Дариан и Наталия изпратиха и последния гостенин. Стела отдавна сънуваше чудни сънища, а те, гледайки се с нежност, приседнаха на дивана и се сгушиха един в друг. Предстояха им години изпълнени с нови вълнения, изпитания и радост. Миналото ги беше направило по-силни и готови да приемат новата любов в живота си, без обещания, но с надежда.

26.12.2022 Ким Джаксън