Хората сме прекалено заети, за да се замисляме за дребни неща като усмивката на непознат, приятелското кимване с глава на цвете, покрай което неслучайно минаваме или възторженото подушване на нечий домашен любимец, незнайно защо избрал точно нас сред десетките хора наоколо, за да се навре в краката ни и засвидетелства приятелско отношение. С лекота подминаваме всякакви символи, знаци и ненатрапчиви на пръв поглед случки. Това е така, защото сме прекалено ангажирани с изпълнението на до болка втръсналия ни график от едни и същи дейности, които по навик вършим едва ли не на автопилот. А всеки човек трябва да опитва да избяга от шаблона. От еднообразието на дните. От минималния диапазон от 20-ина думи, с които ежедневно общува. От до болка закодираните в съзнанието команди на условния рефлекс да ставаме сутрин, да пием кафе, да мием зъби, навличаме каквото ни падне, работим, клюкарим, плюем правителството, новата колежка, шефа и пр. От връщането вечер вкъщи в един и същи час, гледането на ...