СЪВЕСТ

Не човек!

Не!

Машина! Автомат!

Точно, не на минутата, а на секундата… сядаше!

И точно, не на минутата, а на секундата… ставаше!

Започваше или свършваше работното време…

Сядаше, хващаше молива и… проектираше…

Ден след ден, проект след проект, сграда след сграда…

Цигара след цигара…

Ни се ядосваше, ни се вълнуваше…

Следобед, за да не позаспим, по уредбата пускаха по някое парче….

Песнички - популярни, известни…

Слушахме ги…

И той ги слушаше, но пак не помръдваше от масата…

Но…!

Кога пуснеха една песен…

Ставаше!

Стоеше прав, с незапалена цигара в пръстите…

Запалваше я и сядаше…

Доста време, след като песента отлиташе…

Един ден бяхме останали само двамцата…

Прозвуча песента…

Когато тя свърши, той дигна ръка да припали…

А аз взех бутилка и чашки…

И налях!

И приседнахме, и отпихме…

И запали, и задими, и проговори…:

- Тогава, Ванчо…

Надигна чашата…

- Командвах дружина. Бяхме се заровили в една пустош - равно, голо… Отпред, на нещо като баир, се бяха окопали германците. И то голо, и то пусто, ама височко, стърчи над нас, гледат ни на длан…

Два пъти се дигахме! Два пъти атакувахме! И до средата не стигахме. И само половината се връщахме…

Дигахме се, тръгвахме, без да знаем ни колко са, ни едно оръдие зад нас да гръмне, да ни подкрепи…

И се заровихме пак в окопите! Не си показвахме и главите. Няколко дни! Дойде подкрепление, нови момчета…

И заповед! Атакувай! Дигай хората! Ако не превземеш редута, ще дойда и лично ще те разстрелям! Политическият!

Крещеше през час!

И тръгнахме…

И пак без подкрепа, и пак без оръдия, и пак без да знаем колко са пред нас…

Поведох ги! И излязоха момчетата от окопите и тръгнахме… Не викахме! Не тичахме! Нямаше значение дали на двайсет или трийсет крачки ще те гръмнат…

Вървяхме приведени, мълчаливи…

Мълчаха и ония отгоре, на високото…

Ни вик, ни изстрел оттам…

И изведнъж!

Там, горе, се случи нещо…

Един след друг изскачаха от окопите хора…

Изправяха се пред тях и вдигаха ръце…

И не са германци!

После разбрахме, че след неуспешните ни атаки, оттам изтеглили германската част и я заменили…

Отгоре, пред нас, верига от хора с дигнати ръце…

Италианци!

Пред тях сме!

Застанах отпред, огледах ги…

Някога се учех да свиря на цигулка…

Та и някои италиански думи съм запомнил…

И изкомандвах:

Уж на български, но и нещо италианско съм изрекъл…:

- Строй се! По трима! Преброй се!

И вероятно малко съм сбъркал…

И вероятно вместо контате, съм изрекъл кантате…

Аз ли сбърках, разстоянието ли го промени…

Но се подредиха Ванчо по трима…

И вместо да се преброят…

Запяха!

И на голия, пустия баир, отекна песен… на три гласа!

Стотици мъже пееха…

И не спираха…

Пееха…

Една след друга…

И гледаме, и слушаме…

И забравихме защо сме тук…

И забравих и кой съм, и какъв съм…

Напомниха ми го германците, отзад, зад баира...

Напомниха ми го, кога екна…

На три гласа…

От стотици гърла…

„Мама сонт танто феличе…”

Напомниха го с първия снаряд…

И заваляха като град…

И всички се хвърлиха в окопите.

И вместо…

„Мама сонт танто феличе….”

Оттам се чуваше…

И не на три…

А на много гласове…

И „Мама мия…”

И „Майчице мила…”

Избиха ни…

Друго не помня!

Изнесли ме трима от италианците…

Свестих се след дни…

Рязали, кърпили, вадили парче след парче от снаряда, само едно не видели, та си остана в крака. Затова го влача…

Разжалваха ме…

Забравил съм бил къде съм, какъв съм и защо съм там…

На война ли съм, или на концерт…

Аз се прибрах…

Там, на баира, в окопите останаха много…

И от моите момчета…

И от италианците…

И когато чуя тая песен…

Изтръпвам…

Ставам!

Изправям се…

И тя ме отнася там…

В голата пустош…

На баира…

Пред заритите окопи…

При моите момчета…

И припали…

И изтри очи…

И промълви:

- Налей, Ванчо! Налей, да отпием…

- На тях господ ще им прости…

- За мене…

- За мене прошка няма…

И пак изтри очи…