Когато се събуди, в съзнанието му звучеше „Свято“ на P.I.F. Излежавайки се, той се замисли за различни моменти, изпълнили живота му от миналия декември досега. Обзе го тъга. Стана от леглото, облече се, изми зъби и сложи маската. Всяка емоция по лицето му изчезна и той беше готов за новия работен ден.
Този ритуал се повтаряше почти всеки ден, от началото на есента до сега. Единствената разлика бе в песента и вида на емоцията, с която се дегизираше. Понякога се замисляше кога е започнал целият маскарад, друг път се чудеше коя е най-подходящата маска за него. Разсъждаваше кой е той в оригинал, изгубен измежду всички тях. Но беше реалист и знаеше, че почти всеки от съгражданите му носеше сходно „чуждо лице“ върху своето. Понякога му доставяше интерес да ги разгадава, друг път се отвращаваше от фалша на всичко това, а в някои специални случаи се опитваше да свали своята маска и да помогне на отсрещния човек да направи същото.
Напът за работа минаваше през едно магазинче, от което си купуваше вода и плодове за закуска. Винаги поздравяваше и благодареше на излизане – нещо, което правеше впечатление на касиерката, понеже тя рядко чуваше думи, различни от поръчката и още по-рядко каквато и да е форма на учтивост и топлина. Понякога между тях се оформяше кратък разговор за времето, дупките по пътищата или някоя важна новина от страната. Днес тя беше облечена по-специално, с черна зимна рокля и син чорапогащник, а устните й бяха приятно подчертани от червило с малинов цвят. Когато влезе, той я погледна и я поздрави за външния вид:
– Днес изглеждаш прекрасно. Може би има някакъв специален повод?
– Благодаря! Снощи приятелят ми съобщи, че иска да ме представи на семейството си и довечера ще ходим на вечеря при родителите му. Много се вълнувам! Надявам се, че това е знак, че връзката ни вече преминава в следващата фаза.
– О, чудесна новина! Звучи ми като коледно чудо. Не, че е чудо, че приятелят ти те е поканил да се запознаеш с техните, не ме разбирай погрешно – усмихна се той на неволната игра на думи.
– Просто е хубав коледен знак, че добрите неща, които човек е заслужил и успял търпеливо да дочака все пак се случват в живота му.
– Да, има нещо такова наистина. Благодаря!
– Весели празници!
И двамата се усмихнаха, след което всеки остана със своя свят – нейният, насочен към предстоящата вечеря, и неговият плаващ в спомените на миналото, където той очакваше една друга жена да приеме нещо от него. Но това така и не се случи. И бе повод за поредната маска, която се сля с лицето му и блокира емоциите в него.
Той се замисли за живота, за хората, които споделят една и съща физическа реалност, например престой в магазина, но „филмите“ в които се намират са съвсем различни жанрове. Наистина ли всеки заслужава това, което получава в момента? Има ли универсална справедливост? Дали всичко в природата се базира на силата и уменията да бъдеш ловец и да преследваш плячката си? Кое е правилото, което казва кога да държиш и кога да пуснеш? Все въпроси без отговор. Вече се беше уморил да очаква чудеса по Коледа или да прави новогодишни резолюции, да влиза в човешки драми и да ги носи в себе си. Маските му започваха да натежават, да му убиват и той го осъзнаваше, обаче нямаше достатъчно сила да започне да се освобождава от тях. Но Вселената си знае работата и винаги намира как да даде надежда на човешките души.
В последния ден от предколедната работната седмица, той отиде да помогне за раздаването на подаръци в един център за деца лишени от родителска грижа. Беше го правил друг път и винаги оставаше със смесени чувства от такива събития. Виждаше радостта в очите на малчуганите, която идваше от фантазията за нещото в чувала с подаръци, което е опаковано специално за тях, но и от проявата на внимание и усещането, че днес имат значение за някого в този живот. За съжаление, разбираше и преходността на това изживяване, което щеше да приключи в деня, в който е започнало и съвсем скоро децата щяха да се върнат в своето тъжно битие. Дали емоцията от този празник с подаръци всъщност е градивна, подхранваща ги с позитивен заряд и вяра за по-добро бъдеще? Или обратно, показва им грижа и внимание, които ще изпитат за малко, за да загубят отново и да останат сами в своята собствена бездна, осъзнавайки по-ясно какво всъщност нямат? А нима това не е универсална дилема за всички хора, независимо къде и от кого са били отгледани? Нима такива чувства не се пробуждат при всяка загуба на любов, при изчезването на човека, за когото сме се надявали, че му пука за нас?
Забавната коледната програма течеше и той витаеше из мислите си, на фона на рецитали на стихове, представяне на таланти и други артистични изяви от децата. В реалността го върна емоцията, събудена от песен, която те изпълняваха, а той чуваше за пръв път. Настръхнал и поразен, поемаше всеки звук и всяка дума:
Ако понякога ти дотежи,
от чужди обиди и чужди лъжи,
ти не замлъквай, ти не тъжи,
тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен!
Своята радост на друг разкажи,
своите рани сам превържи,
твоята песен с друг те сближи,
тихо и просто наум си кажи:
Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен!*
Контрастът между думи и реалност беше удивителен, но вярата, която струеше от децата докато пееха създаде магия, която се запечата в съзнанието му. След час тържествената програма приключи, но надеждата, която се изля от тях остана в него. По пътя за дома продължаваше да разсъждава над преживяването от деня. Вдъхновен, реши да напише нещо поетично, с което да освободи част от утаилите се емоции в него от последните месеци. Не го беше правил от много дълго време и не знаеше как ще се получи, но почувства смелост, че е време да бъде открит и да не се притеснява как ще го приемат и какво ще си помислят другите хора за него.
Като се събуди на следващия ден, една маска беше изчезнала, за да направи място на нещо забравено, но истинско в неговата същност. И за пръв път от месеци насам той се усмихна искрено и неподправено.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Недялко Йорданов ("Светът е хубав, светът е чудесен")