Ст. н. с. Петко Иларионов бе заринат с работа. Затова говори близо половин час с Ванина по телефона, преди да вземе на сериозно думите ù. Реши обаче да не оповестява на всички за случилото се и затова се обади само на един човек, на когото имаше доверие. Ако все пак се окажеше шега - въпреки клетвите на Ваня, че е истина - щеше да мине тихомълком, да пият по една ракия и да си тръгнат по живо, по здраво. Ако пък ли не, това бе човекът, който можеше да помогне. Капитан Марин Петков. И сега, когато пристигнаха в лагера, той бе спокоен и готов да поеме всякаква информация. Децата си хапваха и тихо разговаряха.

- Здравейте, младежи, как сте?

- Чичо Петко! Бързо дойдохте.

- Така е. Ти ме заинтригува. Да ви представя мой добър приятел, който би могъл да ни помогне - капитан Марин Петков. Той е дознател към МВР. Е, разказвайте. -  седнаха на масата те. Стоян обясни как са намерили скелета.

- Води ни.

 Не след дълго стигнаха лобното място.

- Не знаем какво да си мислим! Ето, тук са костите - той посочи на около пет метра пред тях. Там лежеше огромен скелет. - Това е великан!

- И ако трябва да сме по-точни, жена великан. - добави капитанът. - Какво мислиш, Иларионов?

- Чакай да си поема дъх! - бе усетил леко неразположение, както всеки път, когато видеше трупове. От години работеше в лабораторията но така и не свикна с това.

- Е?!

- Според костите, ако не гледаме размера, са на зряла  жена, не раждала, не боледувала...

- Тогава как е умряла?

- Добър въпрос! Да видим... - той започна да разглежда костите. На една от костите на гръдния кош си личеше охлузване. - Тук виждам нещо и ако не  е от диви животни, то трябва да е от куршум. А ако предположим, че е останал в тялото, значи е някъде тук... - той се разрови в пръстта и не след дълго го намери. - Застреляна е! И ако съдим по оголването на костите, е станало преди около петдесет години.

- Но... Какво прави тук великан? И... кой го застреля? И... Бога ми! Става въпрос за шейсетте години! Не за хиляди години назад! - капитанът цъкаше с език невярващо. - Сигурно са се натъкнали на нея ненадейно и са се уплашили! И най-вероятно са били ловджии. По тези места ги има много.

- И от страх са я гръмнали!

- Можем да поразпитаме наоколо из селата. Може пък и да са чули нещо. Такова нещо не се забравя лесно!

- Капитане, капитан Петков, тука има още един скелет! Трябва да го видите!

- Къде? - спогледаха се двамата професионалисти.

- Ей тука, близо до това дърво. Но е бил зарит с шумата и не са го видели.

- Да видим... - приближиха се всички.

- Май намерихме нашия ловец. Пистолетът му е още в ръката му, а пушката му е захвърлена ей тук встрани! Най-вероятно са му свършили куршумите и е извадил пистолета. Около кръста му още виси патрондашът  и манерката. Даже има вода в нея! Е, капитане, ще излезеш прав, както винаги!

- А според теб как е умрял?

- Да видим... като гледам счупените ребра, сигурно са се борили и го е запратила в дървото. Като е свършил да стреля с пушката, е решил да се бие като с мечка! Интересно! Май ще изляза прав! Ето го и ловджийският нож, захвърлен встрани. Умрял е малко след като е бил ударен в дървото, защото му е прекършен гръбнакът, но е успял да стреля и да я уцели. А тя, горката, само се е защитавала! Представям си колко е била уплашена!

- Е, приятелю, сега предстои трудната част с обясненията на колегите от дежурния  оперативен отряд. - капитанът тъкмо набра телефонния номер, когато Алекс извика и като че изчезна под земята! Тя гледаше черепа на великана и се облегна на огромното дебело дърво, когато земята под краката ù пропадна и тя се понесе надолу. С нея политна в рова и Роси. А нейният писък бе още по-пронизителен!