- Невероятно!

- Тук има много информация! Ако се прочете всичката, дали ще успеем да я асимилираме? И как ли ще ни въздейства? Сигурно ще преобърне мирогледа ни!

- А какво е това? - попита Ваня, държейки блестящ жълт свитък. - Извадих го от тази ниша. Има хиляди!

- Внимателно! Дай да погледна. - чичо Петьо взе внимателно навитото руло. - Господи! Това е... това е... - заекна той - златен свитък! Ако информацията ми е вярна, то тези свитъци са принадлежали на Александрийската библиотека. Но... как са попаднали тук?

- Вероятно още някой е знаел за това място и ги е пренесъл тук. - предположи капитанът.

     Оставиха внимателно свитъка на място и продължиха напред.

- Като се замисля, Александра е права. Но не години, мила, цял живот няма да стигне, за да бъдат разчетени всички тези йероглифи! - чичо Петко разпалено ръкомахаше - Това е историята на света! На нашия свят! От незапомнени времена!

- А това тук ми прилича на електрически ключ. - Георги се доближи до стената.

- Не пипай! Да не би да е капан! - Стоян му спря ръката.

- Приятелю, ако беше капан, до сега да сме отишли в небитието! Всички! Ето, тук има някаква ръчка. Ще я дръпна, пък да видим. А това там ми прилича на лампи "пурички".

- Което значи, че има някой, който поддържа всичко тук! - предположи капитанът.

- Да биде светлина! - театрално извика Георги и натисна ръчката надолу. „Пуричките” не светнаха, но огньовете пък започнаха да гаснат един по един по реда на запалването си. Вместо светлина, настана непрогледна тъмница.

- Геш!! Какво направи?!

- Е, браво на теб! От тъмнина имахме нужда! - Ванина се притисна до него. - Знаеш, че се страхувам от тъмното. - прошепна му тя.

- Не разбирам! Трябваше да светне! Ще опитам отново. - той вдигна ръчката и я смъкна отново. И... отново нищо!

- Ще трябва да вадим фенера! - чичо Петко затършува в чантата с инструментите.

- Няма да е нужно! - каза Георги, натиснал отново ръчката надолу, "пуричките" в тавана започнаха да светват една по една. Е, май бях прав! Имаме лампи!

- Но кой ги е инсталирал? - попита Роси.

- Казах ви, че още някой знае за това място и сигурно го пази! Това е електричество! И ние ще трябва да сме нащрек.

- Но това не са съвременни лампи! Вижте! - Иларионов посочи тръбичките в тавана. Наистина не бяха направени от стъкло, а от някакъв метал. И необяснимо светеха в двата края.

- Вижте, тук светна някакво помещение! Да видим какво има там, а?

   Застанаха пред входа на помещението не вярващи! Там, в средата на пиедестал бе поставен огромен каменен саркофаг с дължина повече от десет метра. Около него в стените имаше издълбани ниши. Във всяка една от тях бе поставена мумифицирана котка. Около ковчега имаше поставени всевъзможни златни предмети, като дарове за живота на починалия в отвъдното. Иларионов пристъпи напред и разгледа каменния саркофаг.

- Това е Богинята Бастет! Невероятно! Значи все пак е истина! Това е гробницата ù! А според легендата тук се съхранява генетичният код на човечеството! Ще ми помогнете ли да отместим капака? - събраха се и натиснаха от едната страна. Трудно, но плочата потдаде и те я отстраниха донякъде. Отдолу се показа черен ковчег от гранит с формата на стройна жена и глава на котка, скръстила ръце в познатата поза на фараоните, държаща в ръка жезъл с формата на шишарка.

- Любопитството ми е огромно! Само ще погледнем вътре и ще поставим отново всичко на мястото си! А? Какво ще кажете? - Иларионов питаше по-скоро капитана. Но децата го изпревариха.

- Да го направим! - преместиха капака на каменния саркофаг на земята и с усилие отместиха гранитния капак. А там... лежеше мумия на жена великан, мумифицирана по всички правила на египетските погребални церемонии. На главата ù имаше златна маска на котка, по тялото ù имаше златна броня, а в ръката си държеше жезъл! Като махнаха внимателно маската на лицето, се оказа, че под бинтовете бе мумифицирана глава на... котка. Тялото обаче бе на жена.

- Значи тя е била истинска! - възкликна Алекс, гледайки втренчено мумията.

- Да поставим всичко обратно на мястото му. - Стоян внимателно постави маската обратно, но без да иска докосна жезъла с ръката си. Шишарката светна. А Стоян започна да говори бързо, сякаш не е той.

- Трябва да поставим всичко обратно на място! - гледаше с ококорени очи - Иначе всички ще умрем! Не е дошъл още моментът тази сила да се използва! Тя ще помогне на човечеството в момент, в който ще трябва то да бъде спасено от нашествие на космически пришълци! Земята ще бъде под заплаха. Тогава жезълът ще отключи небивало оръжие и ще ни помогне да спасим планетата. Но това време още  не е дошло. - една искра удари Стоян и той отхвръкна от саркофага на метър и падна в краката на Алекс.

- Господи! Тяна, добре ли си? - наведе се тя над него, а той я придърпа и я целуна. Косите  ù се наелектризираха от това и щръкнаха. Секунда след това Стоян припадна.

- Тяна, Тяна, добре ли си ?

- Какво се случи? - като в просъница попита той.

- Ох... уплаши ме! - Алекс бе наведена над него - Добре ли си?

- Мисля, че да... защо косата ти е щръкнала така, сякаш си бъркала в контакта? Ох... главата ми... Сякаш ме удари ток... Хе, хе, страшна прическа имаш!

- Косата ми стърчи от теб! Магаре такова!

- Как от мен?

- Ами... от целувката ти...

- Целунах ли те?

- И още как! Такава целувка ми залепи, че чак краката ми олекнаха!

- О, наистина ли? Може ли да я повторя? - той отново я целуна и отново ù настръхна косата.

- Ето, виждаш ли?

- Момче, надявам се, си добре! Хайде да върнем всичко на място. - останалите задружно поставиха двата капака на място и тъкмо да тръгнат, нещо привлече вниманието на капитана.

- Момчета! - предупреди ги той, като извади пистолета си - Не сме сами!