ЧАСТ ПЪРВА

Първа глава

Събранието на Пазителите на тайните току-що започна. Точка първа и единствена в дневния ред гласеше: „Преместване на тайната рецепта на Кола-Мола на друго тайно място”. Самите Пазители съзнаваха важността на това събитие и седяха, потънали в размишления, в удобните си столове, без дори да отворят прозорците, както правеха друг път, за да не се провре като птичка някоя дума и да изпърха навън.

         Влезе Председателят и удари тържествено звънеца за начало.

         - Уважаеми, събрали сме се да решим един извънредно сложен въпрос. Както знаете, тайната рецепта в момента се пази много строго в банков сейф, но до ушите ми долетя информация, че бандата на Оли ще се опита да я открадне. Все пак това е Кола-Мола – питието на много поколения преди и след нас и наш дълг е да запазим тайната на приготвянето му. Затова предлагам да я преместим в музея на Кола –Мола, където всъщност ù е мястото.

         Пазителите се разшаваха неспокойно по столовете си, някои се засмяха в шепите си. Достолепният г-н Хъмфри, председателят, наистина имаше извънредно дълги и чувствителни уши, така че всички си представиха как ги наостря като моливи и чува всеки шум, по-силен от дращене на драконов нокът. Но понеже все пак трябваше да кажат нещо умно, бързо възвърнаха тържествения си вид. Пръв започна Хъм-Дъм и гласът му звучеше мазно, сякаш беше закусил с машинно масло.

         - Хм…Това, разбира се, е много умно предложение, ама… ъ-ъ-ъ… сейфът си е сейф, по-сигурен е от този… Музей на Кола-Мола, където всичко се вижда и човек трябва да има очи и на гърба си…Така че… не знам… дали… е уместно… да правим промени…

         Както винаги, другите трябваше доста да се изпотят, за да разберат думите му. При него никога не се знаеше дали е съгласен, или не, просто изстрелваше думите като куршуми и чакаше. Беше идеалният ловец на слонове със затворени очи, дори разказваше как веднъж бил на сафари и убил един и си направил от бивните му кана за кафе.

         После взе думата г-н Дарси. Жена му правеше най-хубавия сладоледен кейк с орехи и бонбони в града, толкова божествено-сладък, че всички се облизаха при мисълта да се подкрепят с парче кейк и кола-мола. Но работата преди всичко. Въпреки нежното си име, г-н Дарси беше бивш офицер от кралската армия и говореше стегнато и мъдро, с превъзходството на човек, кален в много битки, повечето разигравани пред картата на света. Затова всички чакаха какво ще каже с любопитството на деца, спипани пред поредната лудория.

         - Господа, ние с вас сме сложени тук, за да се грижим за интересите на обществото и ако има някаква, дори и най-дребна опасност от атентат, трябва да я отстраним. Това е ни повече, ни по-малко нашата обществена и най-първостепенна задача.

         След тия малко, но казани съвсем на място, думи Пазителите се почувстваха особено важни, сякаш бъдещето на света зависеше от решението им. Нямаше какво повече да обсъждат, всичко им беше ясно. И както си му е редът, гласуваха „за” предложението тайната рецепта да прескочи безболезнено от банковия сейф в стъклената, добре пазена кутия в Музея на Кола-Мола, който щяха да открият тържествено на двайсти този месец. Всъщност на такива събрания, както и в парламента, има само две възможности – да гласуваш „за” или „против”, да се въздържиш е проява на лош вкус, пък и тогава трябва много да обясняваш. А никой, както знаете, не обича да си усложнява живота. Той и без това си е достатъчно сложен.

Втора глава

По същото време в един хамбар върху чували с жито заседаваше един детски парламент- бандата на Оли. Името идваше от „олигофрени”, защото общият успех в училище на деветимата й членове беше точно 2.75, но те като че ли се гордееха с това. Всъщност, освен, че ненавиждаха физиката, химията, да не говорим за математиката и естествените науки, други качества те почти нямаха. Единственото, което можеше да им се признае, беше упоритостта, с която неизменно пилеха нервите на учителите и съучениците си в часовете и в междучасията, и най-вече след училище, когато отвързваха  най-смелите си хвърчипакости. Поотделно бяха като щъкащи безцелно насам-натам болтчета, но заедно представляваха истински часовников механизъм от лудории, които определено можеха да пръснат нечие слабо сърце.

Та тия хлапаци на възраст от осем до единайсет години бяха готови да взривят и планетата, точно защото това противоречеше на правилата. Понеже мразеха правилата на другите бяха си измислили свой правилник, наричаха го „Най-добрия наръчник да правиш нещата неправилно”. В него имаше указание как да спиш в училище с отворени очи, за да не те забележат и как да повдигаш с пръчка полите на момичетата, така че да прилича уж, че вятърът ги повдига. Иска се ум като бръснач за да измислиш  такива работи, не е задача за отличници.

Сега обаче деветимата бяха погълнати от новото си занимание –да измислят план за обира. Беше толкова вълнуващо, че правеше косите им на иглички само като си помислеха какво приключение ще е да проникнат в сейфа, да вземат листчето с тайната рецепта, да оставят писмо с примерен текст”Бяхми нии, хвънете ни аку можити” и после да пълнят милиони бутилки с кола-мола и да ги продават по целия свят. Въпреки че не бяха силни в смятането те пресметнаха, че щяха да станат най-богатите хлапета на земята и най-прочутите! Като изпълнеха тази чудо-пакост вече можеха да се пенсионират от училище.

На това място те направо изцвилиха от възторг. Щяха да направят най-големия удар в живота си, по-велик от най-великите човешки открития. Щяха да влязат във всички учебници. И в новините. Можеха да им дадат титли за най-умни крадци. Или да ги приемат в колеж без да държат изпити и напълно безплатно. Нещо такова.

Трета глава

Банката в Матлантик Сити отвори в девет както всяка сутрин. Не че не можеше да отвори в осем и половина или дори час по-късно, но работното време трябваше да се спазва. В някои учреждения всичко е едно и също от години и трябва да се случи нещо наистина необикновено, за да се промени нещо, например да се махне големия стенен часовник, който отдавна не работи или да наемат нови по-усмихнати служители. Всички в градчето познаваха банковите чиновници, които намръщено седяха като залепнали на бюрата си или важно отброяваха пари на касата и чиновниците познаваха всички жители като десетте си пръста.

Г-н Доналд Вържин, управителят, дойде точно в десет, както всеки ден обвит в облак лютив дим от вечната си лула. Главният счетоводител на банката му подаде две папки –едната синя, другата зелена, като специално му обясни какво има във всяка от тях, сякаш г-н Вържин не различаваше цветовете. Последен поглед от втория етаж към жужащите долу хора-пчелички и тежката дъбова врата на кабинета му погълна първо шкембето, после очилата и накрая самия г-н управител.

Всеки уважаващ себе си крадец или банков обирджия първо проучва мястото, после и навиците на хората, което в случая съвсем не беше трудно. От девет до един тук кипеше усилена работа. Хора влизаха и излизаха, откриваха и закриваха сметки, банкнотоброячните машини гълтаха и изплюваха десетки петдесет и стодоларови хартийки за минута и машинката за подписване на чекове тракаше неуморно като кълвач.

От един до три имаше временно затишие като при война. Пълчищата от хора секваха, оръжията се прибираха и зад касите оставаха да дремят само двама касиери. В четири часа идваше тежката артилерия –хората, които трябваше да вземат или оставят нещо в сейфовете на банката, намиращи се на приземния етаж. Понеже всички в Матлантик сити се познаваха обикновено повеждаха с охраната дружески разговор за времето, обсъждаха мачове или се канеха на вечеря с говеждо печено, докато вършеха тази извънредно важна работа. Половин час по-късно пристигаше бронираната кола, която отнасяше прилежно опакованите торби с пари и в пет всичко приключваше до другия ден.

Да, никак не беше трудно да се следва този график, защото той се повтаряше и потретваше години наред без никакво отклонение. Беше удобен и леко протрит като старо вълнено палто, топло и непретенциозно.

Четвърта глава

Бандата на Оли се събра за втори път, за да обсъди подробностите, защото един толкова сериозен план за обир не може без подробности.

-Момчета, мисля да включим в плана и Джошуа, братовчеда на Литъл Роки –започна Босът. Той може да огледа къде точно се намира нашия сейф, докато мете банката.

- Не, Джошуа е прекалено глупав и няма да се справи. Помните ли как миналата година без малко да ни хванат като залепихме г-н Мърдок за стола с лепило, защото Джош беше забравил да го изхвърли от чантата си?

Хлапетата се изхилиха злобно. В техните очи да се подиграваш с учителите си беше геройство. Във филмите непрекъснато го правеха.

-А как ще влезем долу?

-Вратата се отваря като сложиш пръст, за да те разпознае. Ще

залепим дъвка и готово –ще имаме отпечатък от пръста на г-н Леви –обясни сериозно  Брайън, „мозъка” на бандата.

         Сега вече обирджиите се развеселиха, дори си затананикаха”Петнайсет души в ковчега на мъртвеца…йо-хо –хо и бутилка ром”, разбира се, съвсем фалшиво. Всичко изглеждаше по-лесно от игра на топчета. Щяха да подпалят пожар в банката и в паниката да изнесат скъпоценната рецепта. Ръцете направо ги засърбяха да драснат клечката. Децата много обичат да палят пожари, знаете.

         -Ето как ще го направим –плесна се по челото Себастиан, с прякор Умника, чиито вуйчо винаги го мъкнеше със себе си, когато ходеше в банката. Казваше, че банковите чиновници по-лесно отпускат заеми на хора с деца. –В четвъртък пак ще ходим там и докато вуйчо си приказва с г-ца Суонсън аз ще мога да свърша работата. Себастиан така се разпали, чак слюнки му захвърчаха от устата. -Значи слизам аз по страничната стълба до подземието, взимам рецептата от сейфа и хвърлям клечка кибрит върху книжата, които винаги стоят на купища върху голямата маса. Оттам нататък остава само да чакаме пожарната.

         Детският мозък работи два пъти по-бързо от мозъка на възрастните, особено когато измисля някоя беля. Тогава направо кипи като чайник. Но от друга страна пакостниците винаги предпочитат друг да сърба попарата, която са надробили. Че кой обича да го наказват? Затова никой, ама никой не помисли за минута дори, че планът няма да успее.

         -Няма как да разберат, че сме били ние – обобщи Ерик.- Ще помислят, че рецептата е изгоряла в пожара. Чиста работа. Като супата на леля Еми –нищичко няма в нея, само чиста водица.

Всички бяха яли от супата на леля Еми. Затова се изсмяха многозначително.

Пета глава

Дойде паметният ден -19 октомври, четвъртък. Нещо щеше да се промени завинаги не само в Матлантик Сити, но и в целия свят. Слънцето грееше по-различно, но всъщност това беше защото го закриваше пелена от облаци –нищо необичайно за това време от годината.

Дейвид излезе от къщи, като внимаваше да престъпи прага с десния крак, за да му върви. По пътя пресрещна Патрик, Боса и другите от бандата и тръгнаха към училище. По улицата замеряха с камъчета врабчетата, кикотеха се пресилено, за да скрият развълнуваното бълбукане в коремите си и правеха маймунски физиономии на минувачите.

Почти по същото време Себастиян излезе, хванал за ръка вуйчо си. За днес той беше освободен от училище.Една черна котка измяука обидено, може би защото не успя да я ритне навреме. После се сети, че не е на добро да видиш черна котка рано сутрин, завъртя се три пъти и си плю в пазвата. Чувстваше, че това е най-важният ден в живота му и се поизпъчи в костюма си. Слабичкото му, още детско личице приличаше на току-що изгладена гънка –не изразяваше нищо. Беше го репетирал пред огледалото. Искаше да изглежда завършен бандит, от ония, най-големите и страшните.

Като влязоха в банката Себастиан си сложи възможно най-невинната физиономия и се постара да изглежда невидим. Вече долу в подземието залепи спокойно дъвката с пръстовия отпечатък и почака вратата да се отвори. Даже си подсвирна за кураж. Само че проклетата врата не се отваряше, само на прозорчето се появиха цифри: ( 4+11) x 2 =

         Той изпадна в паника. Гледаше безпомощно ту вратата, ту цифрите. Откъде можеше да знае отговора, като бягаше от часовете по математика? Започна да натиска копчетата едно по едно, все едно че бяха клавиши на пиано. После опита разбъркано –три, девет, едно. Не стана нищо. Вълшебната врата не се отваряше. Явно бяха сменили кода, а той не знаеше нито това, нито уравненията. Седна на пода и заплака със сълзи,  тежки колкото таблицата за умножение. Така го намери охраната в пет часа, когато правеше последната си обиколка преди затварянето на банката.

         На другия ден с тържествени фанфари Тайната рецепта зае почетното си място в Музея на Кола –Мола.