Трета нощ будуваше до пресния гроб…
Опитваше се да излъже изморените си сетива, да притъпи усещането в тях и да заспи… Трябваше да заспи, за да се събуди другаде… Но не успяваше… Побеснели, мислите и се блъскаха в стени от лепкав мрак, оплитаха се, губеха се, а после пак се връщаха, уродливи и объркани… Разпилени…
Чувстваше се толкова самотна, толкова изгубена в нищото, толкова малка и незначителна… Ненужна…
„Луната е прекрасна и безмилостна!” – почти се усмихна наум. Имаше стройна, макар и простичка, мисъл. А такива така и не успяваше да задържи.
Обърна се и се загледа в нея. „Може би, ако достатъчно дълго не отделя поглед от нея, в един момент очите ми няма да издържат и ще се затворят… Ще полетя…”
Не беше това. Гледаше светлия кръг, но не го виждаше. Ослепяла, онемяла, безизразна… Дори времето не усещаше. Пропадаше…
Сви се около себе си.
Чакаше… Някой да се обади, нещо да се случи… Чакаше знак, който да ù подскаже накъде и как…
Как стигна дотук…? Как премина през живота си? Това ли ...