Усещам докосването на погледа ти да се спуска като капки кехлибарен мед надолу от устните ми, по врата, към деколтето... Вдигам поглед и срещам твоя – Сблъсък. Вместо свенливо да го отместиш, отвръщаш ми нагло и нахално, усещам затягане около врата си.
Внимавай! Две сме… Готов ли си да събудиш втората?
Напомняш ми на капитан на пиратски кораб, убеден, че владее морето, че го подчинява на волята си, порейки вълните му. Дълбоки са водите ми…Сега са тихи…
Искаш да ме развълнуваш с погледа си, с циничната искрица, играеща по ръба на устните ти.
Отпивам малка глътка от запотената чаша вино, която лигавя цяла вечер. Не ме изпускаш от поглед. Обирам предизвикателно капчиците, останали по устните ми, и те стрелвам с усмивка – секунда, само ти да видиш, и пак да се държим прилично. Все пак съм дама, тиха и скромна, спазвам етикета.
Вадя тютюна си и започвам да свивам цигара. Погледа ти гъделичка пръстите ми и те леко потрепват. Отговарям му, докато прокарвам език по шоколадовото лепило на листчето.
С нагорещения си ръжен бъркаш в хладната вода, тя се вълнува, изпарява, започва да кипи.. Прогаряш дупки по голия ми гръб, изтичащ от роклята, жигосваш ме, маркираш ме, искаш да съм твоя, да изгоря под пръстите ти.. да разплискаш гладката ми повърхност, да бръкнеш надълбоко…
Засмукваш жадно от цигарата си, но изпиваш мен, през присвитите си, блестящи очи…
Знаеш, усещаш влажното ми желание, знаеш как се пропива в черната дантела… Добре, че роклята не е прозрачна.
Вълнуваш ме. Предизвикваш онази, втората, бурната, океанския тайфун, стихията, да покаже лицето си. Каниш я на танго. Обещаваш да я завладееш, да я укротиш, да я подчиниш… Опитомиш… Внимавай, моряче… Ако не си сигурен, че можеш да се справиш, не влизай в бурното море. Веднъж скочил, борбата е на живот и смърт. Ако не покориш вълните, летейки на гребена им, те ще те погълнат, ще те погубят, ще откраднат същността ти. След дълго и уморително размятане, ще те изхвърлят на брега, опустошен и изгубен.
Готов ли си? Стягаш ли платната? Ще скочиш ли в окото на бурята?
Гася цигарата си в пепелника и се изправям рязко. Въпросителни погледи от масата се отправят към мен, но сключила своя с твоя, се извинявам и се оттеглям. Нагоре по стълбите, спирам пред асансьора, влизам с надеждата, че ще си поема дъх, пулса блъска в главата ми, вълни се разплискват в таза ми и образуват течения... Ръката ти спира вратата на асансьора секунда преди да се затвори. Тръпка на безумие избива по скалпа ми и пропълзява надолу по гръбнака, загнездвайки се в черната дантела. Нахлу първо в асансьора, след това в устата ми, блъсвайки ме в стената с ръка, сграбчила косата ми.
Вратата се затваря.
А в малката кабина се развихря водовъртеж, или… огнено танго.
© Доротея Все права защищены