Той, Номер две - "стар развратник и извратеняк", както се описваше, всяка сутрин се молеше пред иконата в ъгъла. Изреждаше настоящите си (не много) приятели и бивши роднини (не всички, само тези от последния му брак), а после горещо благодареше, че макар и в края на живота си я е срещнал. После изпращаше един есемес за събуждане: "Миличко, ужасен егоист съм, пак искам да си до мен". После трепетно прочиташе отговора: "И аз, мило". После пускаше телевизора в спалнята и прекарваше до вечерта в очакване на посещението й. И тя идваше. Точно в пет, след работа. Събличаше се. Отиваше до банята. Появяваше се в рамката на вратата. Той коленичаше в краката й. Наричаше я: "Моята икона". После я любеше. Вечерта, преди да си легне, отново благодареше на Бог, че го е срещнал с нея.
  Той, Номер едно - сравнително млад, но с бяла коса (генетично), с поотпуснат корем, се събуждаше в леглото на чужда жена, която даже леко го отвращаваше. Поглеждаще безжизненото й тяло и превръзката на очите, тип "Не ме закачай!". Отиваше до банята. Избръсваше се. Обличаше се и тихо излизаше. На обяд й звънеше. Не на заспалата, на онази, другата: "Как си? Ще се видим ли след работа? Ако ти е неприятно, няма. А! Имаш среща!". Вечерта обиновено се запиваше "При Райчо", а когато се прибираше, жената в леглото му вече спеше. А той коленичеше в ъгъла пред иконата, която бе донесъл със себе си и дълго се молеше.
   Тя... Тя не вярваше в Бог.