Мразя, когато го гледам, защото чувствам всичката тази празнота, този фалш. Той е като изваден от цирк на прокълнатите. Всяко негово движение е представление, всяка дума - измислен сценарий.
Вглеждам се в тези очи – нищо, в това е проблемът. Той е празен. Само красивото му лице остава. Счупена маска. Всяка част от него пръска фалшивост.
Вглеждам се в устните, с цвета на цъфнало черешово листче.

Не искам да виждам.

Вдишвам и за пореден път тежко издишвам. Опиянява ме свежестта на гората.

Не искам да дишам.

Чувам сърцето си, звукът е реален, не е фалшив, като мен. Да, аз съм като тях, всички останали – „те“.
Има разлика, все пак. Аз съм по-добра актриса. Очите ми блестят по-искрено, усмивката ми е почти реална. Всеки би помислил, че съм истинска.
Никой не знае какво е отвътре, колко е тъмно, мрачно и сиво. Мразя, когато се гледам.