5.

- Ню Париж – каза мистър Крейн след два часа.

Джейн и Джон включиха екраните пред себе си и видяха града отгоре. Беше огромен – макар и твърде далеч от техния Ню Йорк. Е, някъде към площта на Централния град можеше да покрие. И толкова...

Все пак, Европа си беше малка страна – изостанала зад предтечата си САЩ,  отдавна със застаряващо и намаляващо население, добър пазар, но изгубил възможностите да се конкурира с напредналите икономики на Южна Африка и Източна Азия... Да не говорим за американската...

Все пак, имаше доста различия между конгломерата под тях и големия град. Най-напред – изпъкваха високи кули, заобикалящи метрополиса като висока крепостна стена. Като ония от анимационните филмчета по история, които им пускаше мис Мериуедър едно време в училище...

Джон посочи към тия странни кули и мистър Крейн кимна.

- Това са стопански кули – каза той – В тях се произвеждат хранителни продукти. Някои са химически заводи, други цели хидропонни селища, трети са заводи и фабрики... Изнесено производство. Има го и край Голям Ню Йорк, но е в покрайнините на Купола. А вие, както разбрах, живеете в Източен Ню Йорк, виждате само Централния град. И затова не знаете откъде идват храните ви...

Джон се сепна. Наистина – за своите немного години нито веднъж не беше се питал как до масата в ресторанта или кафенето идват продуктите, от които майсторите на приготвянето вършеха чудеса...

Беше учил отдавна, че химическите процеси са сложени в услуга на човечеството, че овкусителите и ароматизаторите са вълшебните ингредиенти, които „оцветяват” ястията, че опитните производители могат дори от амбалажна хартия да получат храни, от които сам да се оближе човек...

Е, до него подобни не бяха стигали. Макар да знаеше, че в работническите райони ползваха само и единствено химически преобразувани продукти.

В кулите, където живееха доскоро с Пиер, а Джейн с Грета, храните бяха внимателно преработени естествени материали. Безотпадъчни технологии, вярно, но...

Но пък другаде наистина сервираха чисти химикали – полезни, обогатени с нужните за живота елементи, дори примамливо, наркотично вкусни. Нямаше и начин да се избира...

Всичко зависеше кой къде е роден. В кулите до номер пет в комплексите живееха хора от преходните групи. От тях набираха заслужили с труда и интелекта си висши чиновници, управляващи държавата, местни ръководители на общността.

Над пети номер бяха кулите на работещите – всякакви изпълнители, които и теоретично нямаха шанс да излязат от кръга апартамент-спалня, обществена трапезария, една баня за три етажа, определен транспорт до местоработата...

Джон и Джейн имаха късмет – и двамата бяха деца на хора, устремили се към високите етажи на държавната кула. След годините в Обществения дом, бяха насочени към специалното училище – за цели четири години. Другите деца се насочваха към трудовата заетост – държавата нямаше време за губене да очаква кога малките ще пораснат. Животът изискваше усилена подготовка и управляващите империята я даваха на недораслите – както наричаха официално децата от кулите с големи номера...

А наследниците на имперските родове – каквито не бяха Джон и Джейн, ги изпращаха освен в четиригодишното училище, и в специалните училища като Харвад, Йейл и други подобни. Които някога са били университети, но после държавата е решила, че при наличието на толкова богата информационна база и така точно разписани правила, няма нужда да се губи време. и стегнала учебните програми в цели шест години – чак до десети клас...

6.

В Ню Париж останаха два дни. Достатъчно време да разгледат Музея на световния упадък и да се разходят край бетонните канали, бележещи мястото, където някога е текла реката Сона... Или Сена – това нямаше никакво значение за младите пътешественици...

Настаниха ги в голяма стая – побираше двойно легло, шкафче, рафт за дрехи, дори имаше самостоятелна баня. Е, с душ и подвижна тоалетна само, но в сравнение с обикновените стаи...

Хапнаха в голямата зала на ресторанта – няколко вида пюрета и дори по едно пилешко крилце, лукс за европейската колониална кухня...

Музеят на световния упадък включваше все неща, които – честно казано – не вълнуваха американците. Някакви картини, стари скучни филми, дори книги. При това отпечатани на хартия...

Къде-къде по-безинтересни като забавления от американската класика...

Джон се сети за любимите си филми – екшън, дупшън и секшън... Джейн – като по-изтънчена, дама – разгледа книгите. Повечето бяха написани на древен език. Екскурзоводът каза, че се наричал френски и го владеели античните племена, живеещи в тая част на колонията Европа. За щастие, към експонатите-книги имаше приложени електронни четци, та Джейн разбра от гласа на артиста за какво става дума в архаичната творба. Не може да се каже, че се развълнува. Или впечатли поне...

Все пак, ставаше дума за изостанал, варварски народ, интересуващ се от твърде далечни за модерния културен американец неща...

Вярно, навремето може да е имало някакви проблеми с човек, който е пестял парите, внимателно ги инвестирал, не раздавал скъпите средства дори на сина и дъщеря си, готов на всичко – само и само да увеличи натрупаните с ум и пестеливост златни монети... Но да го превръщат в пиеса, че и да се изучава в училището... И да осмива авторът подобен разумен човек... Не, не – наистина не е съвременно...

Е, в музея имаше и приятни изненади. Джейн откри любимия си рекламен постер – млада, полуусмихната жена, изразяваща възхищението си от прекрасните бисквитки...

Наистина, имаше лека промяна. На копието липсваха чашката чай и бисквитите в ръцете на момичето, нямаше и пакетчето с ясно видимо лого пред нея. Стоеше загледана и унесена, както си беше на оригинала, дори названието на бисквитките “Мона Лиза” се виждаше на табелката под постера...

Гидът каза, че това било известна картина, а Джейн разочаровано се замисли защо са разрешили на някакъв художник да развали прекрасната реклама...

Иначе всичко в Ню Париж беше като в родната Америка – “Макдоналдси”, “Кентъкски пилета”, магазини, магазини, магазини... На места стоките се продаваха в истински молове, другаде изостаналите европейци бяха имали сили и умение да издигнат единствено малки магазинчета, при това насочени към един само вид стоки...

Изобщо – нормално градче, каквито някога е имало в Средния Запад...

И, ако не беше промеждутъчна станция за пътуването им, надали имаше смисъл да спират. Камо ли да разглеждат някакви останки от древни, изостанали в развитието си, доста ретроградни и съвсем не модерни хора...

На сутринта заеха местата си в малката трифибия и тя ги понесе на изток. Към приключенията, към екзотиката, към дивите краища на съвсем остарелия континент...