Редник Сергей Иванов изгледа с ужас ротния командир, който се надигна сковано от калта, извади пистолета си и го насочи към небето. Атака! Вражеските куршуми засвистяха. Иванов познаваше много добре и другите им звуци – звънтящия рикошет от метална повърхност, изтракването в камънаци и глухото тупване при попадение в човешко тяло. Идеше му да си запуши ушите с пръсти. Каза си, че има шанс и този път да оцелее, но сам не си вярваше.
Всички се понесоха напред. Наблизо избухна снаряд, после още един. Огънят ставаше все по-плътен. Неколцина паднаха, облени в кръв. Чуваха се вой и стонове, но повечето войници умираха кротко.
Иванов получи силен удар в главата и политна. Попипа челото си с надеждата пръстите му да не се обагрят от кръв. Нищо му нямаше, каската се бе справила. Приведе се и пусна един откос, без да се цели. Искаше да се просне на земята и да се притисне силно към нея, но знаеше, че това едва ли ще го спаси. Напоследък наказателната рота застрелваше не само отстъпващите, но и онези, които не се втурваха в атака. Трябваше да тича заедно с другите и да се моли да не бъде покосен. Мускулите му бяха напрегнати, сякаш в очакване на раздиращата болка от пронизване от куршум. Иванов бе раняван два пъти и знаеше какво е. Ако не бяха двестата грама водка, която все още топлеше стомаха му, вероятно щеше да трепери целият. Не че и така не го беше страх до побъркване.
Мразеше всички, най-вече другаря Сталин, за когото човешкият живот не струваше пукната пара. Не искаше да участва в тази ужасна, безсмислена война. Копнее да се върне в родното си село и да се скрие от обезумялото човечество. Имаше жена и деца, заслужаваше да живее.
Подмина откъснат крак, от който стърчаха костни отломъци. По едно време осъзна, че пълнителят на автомата е празен. Поспря се, за да го смени. Вдигайки глава, видя как ротният командир отхвръкна назад и се стовари на земята – пририта два пъти и застина. Над оцъклените му очи бе зейнала кървава дупка.
Всички залегнаха, сливайки се с жвакащата кал. Тогава някой закрещя като луд да продължават напред. И те станаха и продължиха, защото път назад нямаше.
Избухнал наблизо снаряд го накара да се просне по корем. Отпред се бе провлякла скъсаната верига на унищожен тигър. Танкът бе с наведено оръдие и отворени люкове. Носът на Иванов се изпълни с миризма на бензин и смазка. От бронята с остър звън отскачаха големокалибрени куршуми от картечница. Сякаш неколцина мускулести ковачи блъскаха здраво с чуковете си.
Сергей Иванов не искаше да напуска удобното прикритие. Осъзнаваше, че оттатък тигъра дебне смъртта. По лицето му се стичаха сълзи. Очите му смъдяха.
Отново тези противни крясъци:
– Напред, ставайте, напред!
Кой ли бе поел командването? Май онова голобрадо лейтенантче, което в школата явно бе отучено да цени живота си.
Решението дойде импулсивно. Редник Иванов се покатери на танка и, когато облак дим скри всичко наоколо, се промъкна през левия люк.
Веднага го лъхна миризма на изпечено месо. Танкистите бяха застинали в криви пози. Очевидно бяха умрели по мъчителен начин.
Иванов се сгуши в ъгъла, възможно най-далеч от труповете. Не виждаше ясно обгорените им лица, защото светлината бе оскъдна.
Постепенно се успокои. Отвън тътнежите не спираха, битката бе в разгара си. Но той бе на безопасно място. Само трябваше да прецени какво да прави, когато всичко приключи. Може би щеше да се наложи да се гръмне в крака. Знаеше, че няма да му се размине смъртното наказание, ако цъфне невредим при своите. А ако немците спечелеха битката… вероятно щяха да го извадят от танка и да го разстрелят. Възможно бе и друго – никой да не обърне внимание на тигъра.
Пи от манерката на един от убитите. Водата бе блудкава и намирисваше на тиня, но утоли жаждата му. След продължително претърсване, се сдоби с два часовника, портфейл, няколко сухара, консерва компот и наченат шоколад. Реши да пести храната, защото можеше да се наложи дълго да кисне тук.
Скоро престана да се стряска от изтракващите от време на време по бронята куршуми. Клепачите му натежаха, бе адски изморен. Заспа още преди гърмежите да са престанали.
Сънува, че е в родния си дом. Майка му печеше тънки лентички месо на машата и от тях се надигаше омайна миризма. Попарата бе с много масло. Но той не успяваше да се засити, колкото и да ядеше. Майка му не се отделяше от печката, продължаваше да пече мръвки и да си тананика с усмивка на уста.
Събуждайки се, редник Иванов си помисли, че сънят му се е превърнал в реалност. Защото във въздуха продължаваше да се носи онзи великолепен аромат… Когато осъзна на какво всъщност мирише в търбуха на танка, едва не повърна.
Не след дълго чу руска реч. Не биваше да излиза, трябваше да изчака. Но изчакаше ли прекалено дълго, смъртната присъда щеше да му е вързана в кърпа.
Вечерта някой забърбори на немски и незнайно защо почука по бронята. За щастие нищо друго не се случи.
С падането на нощта изгря пълна луна. Самотен лъч освети изцъклените очи на командира на танка. Той сякаш гледаше обвинително редник Иванов, задето си е позволил да нахлуе в машината му. Иванов извърна глава, за да избегне мъртвешкия поглед. Целият бе настръхнал. Похапна сухари и се успокои.
Чакането се проточи до безкрай, защото се водиха още битки и защото навън непрестанно се усещаше човешко присъствие. Редник Сергей Иванов се зарече да търпи. В тигъра бе на сигурно място. Да, мъчеха го глад и жажда, но щеше да търпи, за да спаси живота си.
Седмица по-късно един немски патрул забеляза с почуда как от разбития танк изпълзява руски войник. Той не изпълни заповедта да си вдигне ръце, гледаше безумно и си тананикаше, сякаш не знаеше на кой свят е. Немците се смилиха, решавайки, че е грехота да убиват луд човек. Даже му дадоха да пийне водица и да хапне. Редник Сергей Иванов изпи два литра вода, но не прие предложената му консерва. Побутнаха го с дулата на шмайзерите, сочейки руските позиции. Иванов обаче се прибра в тигъра, ухилен до уши.
© Стефан Все права защищены