Снежинки започнаха да падат от нощното небе отначало колебливо, една по една, спускащи се от небесната безкрайност, самотни и подмятани от вятъра. След това, малко по-смело, се появяваха на групи, прилепнали кристалните си тела едно до друго. Накрая, някой там горе, отвърза гърлото на торбата, в която ги държеше, и започнаха да се изсипват в изобилието на снежинкови орди над града.
Момче гледаше появата им и първом ги броеше – една, десет, сто... След това вече нямаше как – безброй и безброй, повече дори и от звездите, които бе гледало предната нощ докато вървеше по същата улица, по същото време.
Изведнъж забеляза, че се спускаха и те – не знаеше как да ги нарече, щом видя, че са различни от ледените кристалчета от сбор на молекули, макар подобни на тях, но улови с поглед как минаваха с телата си между кристалите и дори не ги докосваха.
Бяха по-леки, много, много по-леки от каквото и да е наоколо.
Не повече от тежестта на една душа – си каза детето, водено от ръката на майка си, видяло ...