То

След толкова много години още не беше сигурна дали Я беше изгубила, или...

Беше толкова отдавна, а сякаш беше вчера... Все още усещаше зеещата дупка в гърдите си, на мястото на сърцето. Все едно беше изтръгнато. И болеше... Неистово болеше.

Така и не намери думи да обясни как точно и колко силно. Беше страшно, странно и несравнимо с нищо усещане.

Но сърцето ù си беше там. Друго го нямаше. Беше забравила името му... Другото, дето хем я болеше, хем го нямаше. То се беше превърнало в нещо като огромна черна дупка. Поглъщаше като ламя всичко, с което Тя искаше да го омилостиви. Принасяше му в жертва всичко , за което се сетеше. Искаше да го зарадва, да го усмихне, даже да го разплаче... Правеше си експерименти с него, за да разбере веднъж завинаги как да го засити.

В тези дългогодишни опити, Тя прозря нещо много важно.

Онова, дето хем го нямаше, хем я болеше, хем поглъщаше всичко, беше ужасно ранимо. И една дума можеше да го събори... Само една дума. Дааааа, това му трябваше. Дума!

Тя хитро му подхвърли една...

То я хвана, погълна  я лакомо и я прати в небитието... но тя се върна и то не сама. Излезе с цяла група стройно подредени и римувани думи...

И тогава Тя разбра...

То... си беше на мястото. Явно никога не беше Я напускало... и започна да бълва натрупаните през годините думи. И всички излизаха така... под строй, в ритъм и рима.

Иù олекна. Господи, как ù олекна... Е, да, болеше я, но болката постепенно отшумяваше, а и То вече не беше толкова ненаситно.

Вече Тя дирижираше положението. Когато почувстваше нужда,  му подхвърляше някоя дума, а в замяна получаваше дълготаено откровение...

И тогава реши да му даде име... или по-скоро да си го припомни. Да признае пред себе си, че То... тоест Тя, е тук и е жива.

Душата ù...

14.03.2015