10 февр. 2017 г., 16:09

Токата и фуга в Ла минор 

  Проза » Рассказы
1208 1 5
15 мин за четене

ТОКАТА И ФУГА В ЛА МИНОР

 

   Преди пет седмици дъщеря му го предупреди, че всеки вторник ще идва чистачка от два до пет. Казвала се Калина. Българка, като жена му Мила — майка и́, покойната му съпруга. Това му нарушаваше режима, но не каза нищо.

   Отвори и́ тогава, запознаха се и излезе в градината.

 

   Пак е вторник. Седи във фотьойла, поглежда навън, прошепва си нещо, потръпва. Посяга към шишето на малката масичка, но колебливо отдръпва ръка, потрива длани, като да му е станало студено, замята одеялото върху коленете, притваря очи и чака.

 

   Хер Томас Гюнтер живее в Кьопениг — предградие на Берлин. Кварталът, в който се намира дома му, се казва Мерхенфиртел (Квартала на приказките). Това име не е случайно. Всички улици на този квартал носят имена на герои от приказките на Братя Грим. Но не талантливото перо на писател, а трудолюбивите ръце на неговите съкварталци бяха направили всички къщи, огради, дворове приказно красиви. Бяха изрисували посвоему един малък вълшебен свят от дървета, храсти, цветя, теракотени животни и джуджета, дървени пейки и беседки, и най-вече от дружелюбни, усмихнати хора.

    Хер Гюнтер живее на „Храбрия шивач”. По ирония на съдбата, самият той е шивач по професия. Всъщност този занаят той отдавна вече не практикува по една обяснима, неприятна, мъчителна, оправдателна причина. Старост! На осемдесет и осем години човек не е нито възрастен, нито застарял или пък в някаква трета възраст. Той е стар. Казват, че един мъж е на толкова години, на колкото се чувства, а една жена — на колкото изглежда. Хер Гюнтер се чувства на повече от сто. След цяла нощ въртене в леглото от болки в ставите, раменете, кръста, сутрин се разбужда окончателно с мисълта: „Боли ме, значи съм жив!” Когато е млад, човек не си пази здравето. Не знае, че тялото е кон, който ще го носи по дългия преход през годините и трябва да го жали, да не го претоварва, травмира, да не го оставя потен на течение... Само мислите притъпяват болките в тялото, защото са много по-силни. Те го заливат с горещи вълни, потапят го в ледени води, изстрелват го в космоса, сред звездите, от където протягат ръце любими хора, нашепват му спомени и го викат. 

   Тоалет, горещо кафе с бисквити или някакъв сандвич, докато чете вестника, който раздавачът е оставил още преди седем, работа в градината, прахосмукачка, мокър парцал, душ, на пазар. На обед социалните му носят храна, похапва малко, ляга, чете... Не пропуска една малка чашка – помага му да се отпусне и да подремне. Следобед отива в клуба – час и половина, не повече. Притопля вечерята, разходка по съседните улици, малко телевизия, чашка — две, чете в леглото, докато клепачите му натежат и гаси нощната лампа.

   Това се повтаря всеки ден. Но и всеки ден не е едно и също. Хората вече са други, непознати. Един по един приятелите и познатите от квартала се споминаха или се изселиха някъде. Само храстите и дърветата в дворовете не се променят или го правят бавно, незабележимо. Когато обикаля квартала, има навика да казва имената им: Кипарис, Котонеастър, Евонимус, Смрика, Лавровишна, Джел, Махония, Магнолия, Смърч, Веймутов бор... Върви покрай живите плетове, но от време на време се спира и се сеща за мъртвите и тогава ги назовава и тях. И му става страшно, че те май са повече. И бърза да отмине, защото ги вижда как излизат от къщите, провират се между храстите, с жадни погледи  му махат с ръце и го канят да влезе.

   Старае се да не влачи крака, стъпва уверено, дори малко наперено, държи здраво бастуна... Жилавото му тяло е леко прегърбено, но се опитва да върви с изправени рамене, вдигната глава. Не осъзнава, че това изглежда по-скоро гротескно.

   От известен и уважаван човек в миналото, постепенно се превърна в почти никому неизвестен минувач. Сянка, която се плъзга по тротоара и през която всеки може да мине без да разбере, без страх или респект, без уважение или поне почтителност. Много рядко ще го поздрави някой. Ето, един възрастен човек, който води внука си за ръка, посяга към шапката си и му кима, после се спира, навежда се към момчето, сочи към Хер Гюнтер с глава и му обяснява нещо сериозно. Говори му вероятно, че това е един уважаван господин, който...   

 

   Чу я как превърта ключа. Тази българка, тази Калина! Още след втория път и́ даде ключ, ако го няма или не чуе звънеца, да влезе и да си работи. Разбраха се да не го вика, да не го търси. Все едно, че го няма.

   Но той е там. Не, че е толкова студено навън, та да не може да се работи в градината. Не, не... Той вече не може! От няколко дни, откакто преди седмица взе това важно решение, силите започнаха бавно да го напускат. Спря да яде. Само по малко водица и няколко чашки ракия. Устните му взеха да се напукват, а в гърлото да усеща сухота и натрошени стъкла. Не се страхуваше. Напротив, беше му празнично. Краката не го държаха, но душата му ликуваше.

   — Здравейте, Хер Гюнтер!

   Само вдигна енергично ръка, така както седеше в кожения фотьойл до прозореца. Нищо не каза.

   — Навън е студено. Сложете си шапка и шал, ако излизате!

   И есента е вече към края си. Идва зима — ветровита, студена. Но сега ... сега в дома му нахлуват ята прелетни птички, избуяват треви, жужат пчели, слънцето топи снега в планината и потичат буйни реки. Пърхат с криле пеперуди... в душата му. Ах, тези пъстри очи и трапчинки на бузите, сякаш все се усмихва. Закачливо поглежда... А може би просто така си гледа?!

  

   Така го гледаше докато вадеше разсада. Работеше със семейството на брат си на чешката граница, в един разсадник за всякакви дървета, храсти, цветя, зеленчуци. Тъкмо бяха построили с майка му къщата в Кьопениг, след войната. Връщаше се, натоварил в буса топове плат от един военен склад и на излизане от градчето видя край пътя цветя и храсти в саксии, дървени сандъчета, в двора — оранжерия, по-нататък — разсадник.

   Момичето не знаеше добре немски, но знаеше имената на всички растения на латински.

   — Не съм чехкиня, българка съм.

   Не беше ходил в България до тогава, но после, когато видя морето, планините, реките, тучните пасища, разлюлените златни жита, разбра от къде иде тази омая и  защо очите и́ така сменят цвета си — ту синьо-зелени, с проблясващи слънчеви зайчета, като залив, закътан сред дюни и отвесни скали, ту сиво-кафяви, като надвиснали буреносни облаци над разлюляно море от вековни дъбрави, ту разплакани, като предизвестения дъжд, ту греещи с меката светлина, струяща между разкъсаната пелена от облаци...

— Знаеш как сади?

   — Не знам. Ела, помогни ми! После ще те върна.

   После тя не се върна. Не просто остана, а останаха двамата. Разсадиха живия плет по края на двора, разни храсти — иглолистни, широколистни, вечнозелени, с опадливи листа. С тях и те двамата пуснаха корени, преплетоха се, прегърнаха се и започнаха да се радват на слънцето, луната, звездите, вятъра, дъжда... На всичко, което носи живота. Дори и на трудностите тя го караше да се радва, да казва: „Благодаря ти, Господи, че ми даваш това изпитание, да докажа силата на вярата и духа си!”

 

   Шурти вода в банята. Може би мие ваната...

 

   Излиза топла и плаха. С две кърпи — една на главата и една увита край тялото. Хвърля и двете, разтърсва коси и се мушка при него на спалнята, под дебелия пухен юрган.

   Тогава разбра какво е любов. Любовта е акорд. Усещане за хармония. Всеки човек трепти със своя специфична честота. Когато два тона хармонират, както например „ми” и „ла”,  и звучат в един и същи ритъм, те омагьосват, докосват струните на душата. И понеже те, струните на душата, са настроени на същата честота, започват да резонират. Затръбяват фанфари, забиват камбани, органът свири Токата и фуга ... в Ла минор. Ла-до-ми, ми-ла-до, до-ми-ла... До-ми-ла...  До Ми-ла. До Мила! До неговата Мила! Музиката започва от там, където думите свършват, неспособни да изразят човешките чувства. Идва миг, когато и тя е безпомощна ... и замлъква. Настъпва оглушителна тишина. Само там-тамите на сърцата, пресечен дъх — вълни, разбиващи се в прибоя, ливадна роса, аромат на билки... Токата и фуга в Ла минор! Не е музика. Не е поезия. Просто Любов! Ураган от чувства, които не могат да се опишат с думи и ноти. Трябва да се изживеят.

 

   Тази българка, тази Калина! Върти една дълга пръчка с пера, обира праха, повдига се на пръсти за да стигне полюлея с кристалните глобуси...

 

   Иска да си откъсне ябълки от дървото, но не може да ги стигне, повдига се на пръсти, подскача… Отсреща, в усойните дерета на Балкана още се белеят преспи сняг и скалите край тях са обвити в студени мъгли, но под Острец , в двора на баба и́, по Петровден някои ябълки вече са налели сладост и аромат.

   — Откъсни ми една, Томас!

   — Не, ще те повдигна.

   Прегръща я през кръста, вдишва аромата на врата и косите, целува я зад ушите...

   — Ама така само ми пречиш! Ох, не … там ме е гъдел!

   Пръсва в тревата събраните ябълки. Уж ги разсипа, а в пазвата и́ останали две — дъхави, нежни. Пие от сока им и се опива. Не устни, а диви ягоди над разпилени коси от мащерка , риган ... маточина с дъх на лимон... Не са стонове, извор клокочи, водата му блика от утробата на Земята, облива ги, понася ги надолу по склона. Първо е малко поточе, после — буйна река. А те — два клона, преплели жилави вейки, — издигат се и пропадат, издигат се и пропадат... Вълни ги обливат, но те се държат, не се пускат... Оставят се да ги носи...

   Спомени, спомени... Ярки като звездите над Новоселската котловина. Няма друго такова небе! От верандата на малката къща с кирпичени стени и покрив от каменни плочи, прегърнати и смълчани, гледат звездния калейдоскоп, целуват се и пак съзерцават безкрая. Тогава чу от нея и разбра необяснимото. Каза го простичко, с две думи:

   — Космически разум.

   Бог е мъдростта на вселената. Нито добър, нито лош. Всеки един от нас, със своите мисли и чувства, е частица от тази Вселена. Тя е такава, каквато сме ние. Затова трябва да се обичаме и да я изпълваме с любов и смирение, а не с омраза и насилие.

   Имаше две теми табу, за които и двамата не искаха да говорят. Причиняваха им болка, искаха да забравят. Той — за войната и Хитлерюгенд, тя — за комунистите и ужасните неща, които им сториха. Тези рани и белези още повече ги сближаваха. Той имаше и по тялото, от шрапнели, нейните бяха само в душата, още по-надълбоко.

 

   Разгневи се. Тази българка, тази Калина! Една муха е влязла от някъде. Гони я. Отворя прозореца, маха с една кърпа — не излиза! Катери се по диваните, замахва... Гневи се! Ах, как се гневи! Очите и́ искрят, лицето пламти, диша тежко, гърдите и́ се повдигат...

 

   — Не се ядосвай, Мила!

   — Но, как може такова нещо, Томас?! Как е възможно да има такива хора?! Една кръв сме, сънародници, един език, една култура, а да говори така за мен?! Защо?! Не разбирам. Чуждите ме защитават, казват му: „Това е клевета.”, а той говори лъжи, иска да ме компрометира, да ме изкара най-долната жена! Правилно ми каза брат ми, когато за първи път пристигнах: „Най-големият враг на българина в чужбина е другият българин”. Аз го правя безкористно, с най-добри чувства и желание да помогна на Родината. Ти знаеш — не търся никакви лични облаги. Защо?! А други пък ме изкарват луда.

   — Не се гневи, Мила!

   Замълчава, тръсва глава, усмихва се:

   — Ама съм и аз! Глупачка! Да се ядосвам на чуждата простотия! Ботев го е казал много точно: „Честните у нас смятат за луди”.

   — Хората, които те обичат и ценят, знаят истината, Мила.

   — Мислиш ли, Томас? Мислиш ли, че знаят истината? Когато една лъжа се повтори сто пъти, тя става истина. Ще кажат — вражески куршум улучи високото чело. Или сърцето. Последно - челото или сърцето? Или и в сърцето, и в челото — за по-сигурно. Черкезин или откъм Крушовското изворче? Или отблизо, та се „отвори такава широка рана и зашуртя кръвта”?! Коя е истината?

   — Защо ти е тази истина? Ами ако тя наистина накара целия български народ да се срамува? Ако тя помрачи ореола на един национален герой или напише с големи букви: „БЪЛГАРИНЪТ Е ПОДЛЕЦ!”?

   — Ако Ботев не е имал сили да продължи, ако е бил смазан физически и психически и това го е накарало да си тегли куршума, това в ни най-малка степен не помрачава неговото величие на поет и революционер. Ако ли пък е убит от свои, било за пари, било, ако щеш, заради разногласие в целите и плановете, защо трябва цял един народ да се чувства виновен? Питаш ме защо ми е тази истина? Казваш да не се ровим, а да се гордеем с неговото творчество и саможертва. И други така казват. Причината е една, Томас. Запомни! ИСТИНАТА МЕ ПРАВИ СВОБОДНА!   

 

   Сепва го звука на прахосмукачката. Стъпва странно. Плъзга крака по килима, кърши снага. И пее. Танцува и пее. Тази българка, тази Калина!

 

   Болеро от Равел. Завесите в хола са спуснати, горят три свещи, виното в чашите — недопито. Танцуват плътно притиснати, усеща как бие сърцето и́, плъзгат крака по килима, полюшват се... Той е лодката, тя — океана. Люлеят се двамата, разбиват се топли вълни ту в кила, ту в борда, облива го пяна, попива през дрехите, кожата, прониква във вените, стига до мозъка, кипи, завихря се. Усеща, че губи съзнание ... и потъва, изплува ... потъва, въртят го мощни течения... Накрай се стапя, сливат се гордата лодка и безбрежния див океан, стават едно, притихват, падат на дъното. Той вече е тънка черупка, приютила в прегръдка малкото, голо, още потръпващо охлювче. Своята голяма любов.   

 

   Не се ли измори?! Толкова време шета! За миг не спря, не поседна да си отдъхне. Тази българка, тази Калина!

 

   — Каква е тази сила, тази издръжливост, Мила?!

  Станала е в тъмни зори да приготви децата за училище, да му изглади ризата и панталона, да направи закуска, да отиде на работа, да приготви вечеря, да сложи, да вдигне, да им провери домашните, да им обясни каквото не са разбрали ... и да постели леглата. Не за сън, а за заслужен отдих. За радостна въздишка, че има нощ, в която телата на влюбените се сливат и намират покой. 

   — Откъде тази сила, Мила?!

   — Наречи го воля, речи го инат. От баща ми. А той — от майка си. Когато правиш нещо с желание, от любов към тези, за които го правиш, ти идват неподозирани сили. Дори умората, после, ти е сладка.

   Не е само това. Като малка са я научили. Да копае, да пере, да шие, да готви, да чисти... Да не се страхува от труда. И още нещо, много важно! Научили са я да се радва на плодовете на своя труд. И да споделя тази радост с другите.

 

   Почиства праха от книгите в библиотеката, но спира, вади една, втора, разлиства, зачита се. Половината са на Мила. На български.

 

   Истинската любов е не любовта към тялото, а към душата на човека. Тялото старее. Душата, напротив, става все по-красива. Ако си обичал един човек заради това, което носи вътре в себе си, ще го обичаш до гроб, защото той става все по-мъдър, по-добър, по-красив с годините. През последните дни от живота на Мила, Хер Гюнтер и́ четеше разказите на Йовков и поезията на Дебелянов. Завиваше я с родопското одеяло, поднасяше и́ билков чай с мед и четеше. Обичаха да казват, че тях ги сгрява не огънят от камината и следобедният чай, а любовта един към друг. Склопи очи и издъхна щастлива. Последните и́ думи бяха: „Благодаря за топлината!”.

 

   Кога си е отишла?! Казаха ли си довиждане? Благодари ли и́ за последните три часа, за последните радостни мигове?

   Три часа ли бяха или цял един живот?!

 

   Когато вечерта дъщеря му се отбива, както обикновено, свещта още гори, виното в чашата стои недопито, а той — леко усмихнат, главата – обърната към вратата, очите —  угаснали в неприкрито щастие, докато е чел от книгата на своите спомени и е слушал Токата и фуга в Ла минор.

 

© Мильо Велчев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Невероятно майсторство. Казвам го за пръв път в мой коментар. Изключително трудно се пише лека еротика, която е органично свързана с повествованието. Освен това разказът е много интересен, чете се с удоволствие и интерес, а описанията на местата са наистина оригинални и живи, много живи. И накрая - да, "Кьопеник" или "Кьопениг" е ужасно красиво място - ситуирането на действието там придава още по-голяма автентичност. Който е имал възможността да бъде там, винаги си го спомня с радост. Но освен образите, за които приятелите в сайта вече са коментирали, ме впечатлиха и философките възгледи и мисли, въведени органично, точно и естествено в това произведение. Това е моето субективно усещание.
  • Усеща се, че разказа е писан от поет! Не съм чела по- картинно описание на женски поглед! Браво!
  • Явно съм пропуснала много хубави разкази, като този... Случайността и късметът могат да ми помогнат да наваксам някога... Поздравления!
  • Наистина съм пропуснал този разказ... Не мисля да оценявам,за да се оневинявам лицемерно!
  • Много съкровен разказ, с два поетични женски образа, изградени чрез аналогия - любопитен и сполучлив похват. От целия разказ лъха топлота и нежност, но и нещо много лично и интимно, което респектира. Благодаря, че по оригинален начин ме доведе при него!
Предложения
: ??:??