Отново разрових архива си и попаднах на бая голям куп хартия – дебела, пожълтяла, изпълнена с текст, написан на машина.

Бях забравил тази киноповест. А е писана доста отдавна – преди двадесетина години. И е по истински случай – повод ми даде опита на едни младежи да отвлекат самолета за Варна и да кацнат във Виена. Където очаквали… Абе, посрещане, казано в някогашен стил – с цветя и рози.

Прередактирах и ето…

1

Ноемврийско утро. Слънцето, вече готвещо се за зимен сън, бавно изплува над покривите. Хората все още са с шлифери и якета, макар че някъде вече се мяркат модните къси кожухчета. Всъщност, с якета са най-вече учениците, бързащи за сутрешната гимнастика – все още традиционна и задължителна.

Като ручеи те се изливат от входове, улички и квартали, сливат се в широк поток пред входа на училищния двор и се разпределят по класове в оформящия се блок.

Звучи музика. И започва гимнастиката – под ръководството на преподавателя по физкултура, под надзора на учителите…

А Гената сега се събужда. Протяга се, оглежда стаята. Празна. Майка му е излязла, баща му отдавна се е преместил да спи в кухничката. Върху масата е чантата – полупразна, до нея левче на стотинки.

Гената скача, два-три замаха цепят яростно въздуха –  вече е измит и направил гимнастика, облича се в движение, сресва късата коса с разперени пръсти. Стъпките му отекват надолу по стълбището.

Краси пък е още на вратата. Баща му е по пижама, подава му двулевовата банкнота и продължава със започналата вътре лекция:

- Аз за тия пари половин ден работя. Да не си купуваш цигари или други глупости.Храна, храна ти трябва. Здрава храна – ум в глава…

Камен в това време спокойно отваря едно от чекмеджетата на тоалетката. От купчината пари взема няколко банкноти, затваря внимателно вратата на спалнята, докато в същото време пъха парите в джоба си небрежно. Грабва леката спортна чанта и излиза.

Гинчо и Миро тичат по улицата. Умело се прехвърлят през оградата, отварят предпазливо задната врата на училището, която води към стола, и изчезват някъде в дълбините на мазето. Спестили са си минаването през официалния вход и проверката.

А на входа на училището са застанали няколко учители. Встрани от тях, следейки внимателно потока от влизащи, са двама. Директорът и дежурният учител. Край тях минават учениците с извадени бележници, поздравяват и влизат през голямата стъклена врата. Ручеите са се превърнали в тесен поток през входа на двора, ограден от дежурните ученици. Те записват имената на закъснелите в специална тетрадка, отклоняват ги встрани, за да не пречат на гимнастиката.

- А вашият Генади пак е закъснял – с упрек казва директорът и сочи към идващите момчета.

- Ще поговоря с него – казва дежурният.Той е към петдесетинагодишен, здрав, вече понапълнял. Спортният тип костюм и полото го правят да изглежда по-млад и жизнен.

- Май, другарю Паскалев, много мислите, а нищо не правите…

- Какво нпример?

Директорът учудено го поглежда. Той е десетина години по-млад, с типичен служебен вид – строг костюм, вратовръзка с убити цветове, непоклатимо уверен във вечната си правота. В чертите му има нещо от френските актьори и това кара ученичките от горните класове да се усмихват при поздрава си.

- Досега трябваше да вземете по-сериозни мерки. Не му се учи, държи се предизвикателно, чупи всичко наред…

- Има две двойки, мисля,че ще ги оправи в най-скоро време. Стреми се да опазва достойнството си с присъщи за пубертета средства, счупил е с топката едно стъкло и то по време на мач… Къде да го пратя? ТВУ или затвор?

-- Но всички се оплакват от него! Вместо да учи – хайманосва из града. Вчера го видях на пазара, а според режима по това време трябва да подготвя домашните си…

С тези думи директорът се обръща. Хем е време да влиза, хем не му се спори с Паскалев – знае оня колко е упорит, когато се смята за прав. А самият директор точно по тая тема не е много убеден. Пък и не само Генади е в това училище.

Но дежурният не се предава, разбира се.

- Е, ако трябва да го махнем, защото не е идеален… И не пасва на плаката… Що се отнася до пазара – и аз го видях. Продава грозде. От лозето им. Това, дето баща му не е виждал, а Генади и майка му се гърбят и на парите от което разчитат…

Директорът е тръгнал и не е чул последните му думи. Дежурният свива рамене. Няма да крещи, я! И без това говори тихо, за да не чуят влизащите ученици…

Групата на закъснелите е вече пред него. Начело е стройно, хубаво момче. Правят впечатление високо вдигнатата нагоре коса и смелият поглед.

- Ванко, ти пък защо закъсня? – пита Паскалев и, докато Ванко се оправдава с градския транспорт, пропуска останалите, като задържа само Генади.

- Знаеш ли – казва учителят, без да го гледа – Аз мислех, че си мъжко момче и, като обещаеш нещо, изпълняваш го… А то какво излиза… И махни тоя пиринч! Ти мъж ли си или примадона…

Генади гледа след отдалечаващия се класен, после се мъчи незабелязано да смъкне металния пръстен от ръката си. Някой се спира зад него и поставя ръка на рамото. Слаб, чернокос, ехидно ухилен. Камен…

- Татко Макаренко прочете кратка лекция и ти клекна… Елементарно, драги! Във всички учебници по педагогика го има…

- Я ме остави! – отблъсква го Генади и намества пръстена обратно – Ти какво си въобразяваш…

- Е, нищо, де… Наблюдавам с удоволствие как израстваш като „строител на съвременното социалстическо общество“. Ама май само ми се е привидяло…

- Ако те мацна по фасадата, какво ли ще ти се привиди…

Казвайки това, Генади влиза в училището. Камен се забавя и това му позволява да види, че към портала идва нисък на ръст, но широкоплещест и здрав младеж. Той е две-три години по-голям, но явно търси някого тук. Камен се запътва прав към него. Разменят няколко думи, младежът поема от Камен някакъв ключ, после ученикът се затичва към стълбището. Време е – бие първият звънец…

2.

А часовете се точат…

Гената седи на третия чин до прозореца и разсеяно гледа навън. Математичката от време на време хвърля някой поглед към него, но той даже не симулира внимание. Пък и тя не смее да каже нещо. Младичка е, добра по характер, усеща, че момчето не е в тоя свят и не иска да му поставя отново двойка. Нека има възможност да се оправи, ама явно това няма да стане днес. Да не се повтори онзиденшното изпитване – ако мълчанието може да се нарече така.

Гената обаче в момента не е в стаята. В този миг той слиза от мощната си спортна кола пред летище Сидни… Не знае защо, ама това име и далечната екзотика го привличат. Така че – пред летището в Сидни е. Очаква го собственият му елегантен и голям самолет. Стюардесата възторжено го гледа, очаквайки го пред стълбичката, но той небрежно й кима и минава покрай нея. Красива млада дама му маха от терасата за изпращачи. Гената вдига ръка за поздрав, после се изкачва и влиза в самолета си. Изискан салон, мека мебел, барче със святкащи под слънчевите лъчи бутилки и кристални чаши.

Гената преглежда на две, на три лъскавите списания, отпуска се назад в удобното кресло, специално монтирано за него в първото отделение.

Е, това е хиляди пъти по-добре, отколкото скуката у дома. Да не говорим за училището. Или за компанията… Пък да не споменаваме за някаква бъдеща монотонна работа в завода. О, не! Докато има възможност, Гената няма да се предаде и остави на течението. Камо ли други да решават вместо него…

Само дето Марина… Хубаво момиче, и тя го харесва, но тези нейни изисквания… Не й допадат нито оценките му, нито отношението му към ученето, нито приятелите му, нито… Само Гената иска тя. Без гарнитури. И при това друг Генади – променен. По нейния модел…

И той я обича… Еха, още от шести клас това момиче зае поне половината му поглед. За дома, за училището, за компанията, за футбола… То май нищо не остана за тях…

Да не беше така взискателна…

А в това време самолетът каца на софийското летище. Хора не се блъскат, само малка групичка посрещачи го очаква.

Гената прегръща майка си, гледа я в уморените очи, тръгват към стълбичката на самолета. Някой го дръпва за ръкава. Баща му. С лице, отпуснато от алкохола, сълзливи очи, в които се чете кучешка преданост. Но синът небрежно откъсва ръката му като ненужна вещ и продължава по нейзнайно отде взелата се червена пътека. Дотичва Камен. След него Гинчо, Краси, Асен, Ванко… Гената махва с ръка и командирът на самолета им подхвърля по една пачка банкноти, които вади от голямата чанта в ръцете на стюардесата.

А сега вече седят в удобните кресла в салона. Гената гледа с любов км майка си. До нея изведнъж се появява Марина. Тя натиска бутона върху облегалката за ръце, но никой не излиза от кабината на стюардите. Звънецът ехти, всички я гледат, обаче…

Учениците скачат от местата си, събират тетрадки и учебници, изхвръкват като пленени птици от клетка навън.

Последен е Генади.

3.

А в кабинета по биология влиза пръв. Сяда зад последната маса и уж рови в чантата за учебника. До него неканен се настанява Камен.

- Довечера къде си? Асен ни вика – неговите пак са в командировка. От там – право в „Мак“. А после ще ви пусна нови записи…

Гената махва с ръка – като че гони нахална муха.

- Ама ти май се върза от проповедта на Паскалев – учудва се Камен – Леле, Гена, това не очаквах. Я по-мъжката! Ти да не си баба?

- Оня ми приказва за мъже, ти се правиш на мъж… И какво е това „мъж“? – избухва Генади. Не, че не знае или това точно сега го е заинтересувало, но му писва от проповеди. Сутринта един, сега тоя, после кой знае какъв нов опяващ ще се появи…

- Мъж ли? Гена, ако не си разбрал – мъж е оня, дето има пари, коли, жени, не му пука от нищо…

Гената му обръща гръб, но се намесва току-що седналия отпреде им Ванко.

- Идеално! Чух какво има, но какво представлява мъжът не чух?

И на Камен не му се спори, особено с Ванко, който все е чел, все знае, все оригиналничи… Пък и умее да говори.

-- Я не се меси, не сме на събрание! Какво разбираш ти от мъже?

Само че Ванко не се предава лесно, не се плаши от Камен, който винаги го е дразнил с балонестото си самочувствие.

- Това са емоции, дай логика и факти, формирай изводи… Разбрах какво, според теб, трябва да има мъжът. Но какво е мъж? Крадец, мошеник, бияч, сваляч, дрънкало, паразит, какво пропуснах? Я да те видя…

С иронията и безотказната логика този хубавец може да извади от релси и товарен влак, камо ли един Камен. Защо не си гледа спокойствието, ами се меси където не му е работа? По-малко подобни – по-лесен ще е животът. Поне за Камен, който хич не обича да конкретизира. Какво има да се спори, не познава ли живота?

- Какво има да се спори? Не познаваш ли живота? Трябва да вземаш от него това, което ти падне, което ти е нужно, което ти харесва – и готово!

Да, но на Ванко подобни теоретични лафчета не му минават. Не можеш го изненада с много приказки.

- И кой определя какво ти се полага?

- Хайде стига? Ей сега ще влезе Стария, а аз даже учебника съм забравил – казва Камен – А ако толкова искаш да знаеш, необходимото за мен се определя от мен…

- И от кого ще го вземеш това необходимо?

- От живота, не разбра ли!

- Това, Камо, хората го наричат елементарна демагогия. Живот е общо понятие, често заместващо други. Ти кажи конкретно кой и от кого конкретно ще вземе това, което ти искаш. Та ще ти го даде. Другото са общи приказки за шарани като Красьо – намесва се Асен.

Камен е смаян. Асен ли? То, всъщност, от него всичко може да се очаква. Странен човек! И с тях се движи, и е все недоволен. Но не могат го изпъди – хем пари има, хем е умен, хем се бие като дявол. А родителите му са важни клечки. Майка му даже е началничка в министерството, където бащата на Камен работи. Важен, много важен фактор за него…

- Хайде сета и ти! Защо се месиш? И, ако толкова искаш да знаеш, ще си взема сам. От баламите, от тези, които само бачкат, а нямат пет грама акъл като за това време. В живота трябва мислене, баке…

Асен го гледа присмехулно-натъжено едновременно.

- Ох, Камо, при това положение много ми е жално за теб, братче…

- Оставете ме, че нищо не запомням! – вика Камен – Ей сега дъртака ще пристигне и хоп – Камен жертва…

- Дъртак, ама с това шкембенце играе футбол по-добре от теб. Оня ден те направи на пиян морков, като ви бихме с 10:4 – явно Асен днес е решил да се заяжда с него.

- Защото не искам да го правя за смях – вече наистина Камен е ядосан – И той ми се пише играч! Гони петдесетака, в главата е като Сахара, корем като Витоша…

А до масата е застанала Марина. И Генади явно само нея вижда.

- Аз пък мисля, че е по-млад от теб – ненадейно казва тя – По дух поне. Имахме късмет с него, че ако се беше паднала Кънчева за класна…

Този път Камен е съгласен. Или иска да прикрие отстъплението си.

- Остави, като ме погледне с ония змийски очи и аз забравям чел ли съм „Под игото“ или нещо друго…

- Какво има да му помниш – смее се Асен – Ти кога си чел нещо освен менюто в „Мак“-а, та да помниш…

Н Камен се засяга. Може да не е чел „Под игото“, но кой от тия тук е чел поне едно от списанията, които баща му редовно носи от командировките си? Е, освен Асен, имащ също достъп до западната литература. Освен това Асен е добре по английски и може да свърже фразите в текст, че и собствен да създаде. Останалите… Абе, даже Ванката има петица при англичанина. И то с огромен труд. Друго си е да си учил като Камен в Алианса, а после при сър Джон – истински англичанин, наричан така не заради предмета. Така че Камен чете свободно списанията, а няколко пъти и книги на английски. Истински книги – за мъже. И убийствата му убийства, и пиенето тече като Мисисипи, и… Ясно де! Какво ти разбират тия от живота…

- Асене, – казва той – Асене, на тема литература не ме закачай. Но тези исторически вехтории от разни Вазов и Ботев не понасям. Измислици, хленч, сълзи по някакъв си народ… И жени, и мъже все страдат. Сантиментални истории, блудкави Много приказват, но няма никакво действие. А на мен ми дай действие, движение, не приказки и мислене…

Ванко пък, вместо да си гледа почивката, пак се намесва:

- Добре го каза – движение…

Камен гледа подозлително, очаква подвеждане.

- Като муха без глава – движение без мисъл…

Смеят се почти всички. И Гената, и Миро, и Гинчо… Кой разбрал, кой не, но усещат, че фукльото е затапен.

Само че виждат влезлия Паскалев.

- Извинявайте, че ви попречих – казва той даже прекалено спокойно – Случи се нещо необикновено и непредвидено…

Асен усеща, че това е поредна игра и я приема:

- Какво стана?

- Колкото и да сте шашардисани – класният обича подобни завъртени диалектни думички – но звънецът вече удари и, щем, не щем – трябва да учим. Така и така сме тук, поне да си намерм занимавка. И я започваме оригинално – с проверка какво знаете… И тъй – номер…

4.

Минава един Бащата на Краси се е полуизлегнал на диванчето в малката панелна кухня. Чете вестника и не се интересува от вълненията на момчето. А Краси не знае как да започне този разговор. Всеки път се чувства като отиващ на екзекуция – знае, че без това няма да мине и, все пак… Трябва!

- Татко, – казва той – тази вечер съм канен на рожден ден у Асен.

Бащата измънква нещо като съгласие и пак се зачита в спорта.

- Трябват ми пари. Събираме за подарък по десет лева.

Вестникът бавно се спуска, поразен от тази новина.

- Десет лева? – бащата не може да осъзнае числото – Десет? За подарък? Ти луд ли си? Знаеш ли, че за рождения ден на главния счетоводител събирахме по лев, а за директора – по два? Тоя Асен да не струва пет пъти повече от другаря Пешев?

- Но, татко, всички така решиха, всички ще дадат… Само аз ли да се излагам?

- Какво излагане, бе момче? Баща ти да не печата нощем пари? Кои са тия „всички“?

- Камен, Киро, Гинчо…

- И ти – барабар Петко с мъжете… Ама какви мъже са те, какви ги приказвам? Бащите им клечки, пълни с пари…

- Не, На Гинчо е майстор в сервиза, пък Кировият е сервитьор…

- Да, бе – нали това ти викам! Паралии… Аз съм обикновен чиновник, на една заплата съм, в общината няма бакшиши, няма дефицити… Колко пъти ти казвам – намери си компания от добри момчета, подходящи. Трудолюбиви, учени, от нашата черга… Или по-хитри. Я виж Милен – работи момчето, сам си изкарва хубави пари…

- Върти едни далаверки на черно. Камен и Гинчо му дават разни парцали, той ги препродава… И май нещо милицията питала за него, леля Мита ми рече – изригва Краси – А после ще го изключат…

- Бе, и да го изключат, той вече си е подготвил бъдещето. Далаверата, мойто момче, далаверата днес е бъдещето…Той е умен младеж, така ще ги подреди нещата, че и Господ не може го хвана… А ти – десет лева не можеш сам да намериш…

- Няма ли да ми дадеш?

- Откъде? – бащата бърка в джоба – Ей ти пет лева, други нямам. И ме остави, че стана два часът, а не съм дочел за мача. А и на работа трябва да ходя…

Краси минава в хола, където майка му облича палтото.

- Нямам – казва тя преди още момчето да се обади. Пак е слушала разговора. И пак е мълчала – Нали знаеш, че баща ти ги прибира и брои до стотинка… Чакай, на ти тия два лева, друго не успях да укрия…

От кухничката се чува тракане на съдове. И гласът на бащата:

- Готова ли си? Тръгвам! Че обедната почивка отдавна свърши и пак някой навлек ще вдига гири къде съм… И остави тоя пенсионер, дал съм му пенсията за три дни таман напред…

Майката целува Краси и излиза. Хлопва външната врата.

Пенсионер ли? Ами като още го издържат… Ех, да порасне… Ще го научи тоя баща как се харчат пари! Със замах! Циция проклет! Баща се нарича…

Пенсионер ли?

Впрочем… Това е идея! Ехааа…

5.

Денят е хубав, а за Гената е черен. Черен, защото стрелките на часовника му показват пет и петнадесет, а Марина я няма. Може пък часовникът да избързва, а? И той пита минувачите. Един, втори… Омърлушва се. Оглежда се и вади цигара. Но една ръка я измъква от устата му. Марина! И даже се смее…

- Мама като започна да си грае на Мегре – едва не закъснях. Добре, че успях да дойда навреме…

На Гената му се иска да й покаже часовника, но премълчава. Не му се ще пак да е наказан с лишаване от три срещи. С нея мълчанието е най-добрата политика.

- Как така „на Мегре“?

- Пита и разпитва, гледа задълбочено – като че решава диференциални уравнения на ум. „Къде отиваш?“, „С кого?“… Уф, омръзна ми да се крия!

- Ами иди на среща с Ванко или Камен – тя ще е очарована. И у вас ще ги покани… Лека им пръст!

- Защо?

- Ще ги убия! – и май наистина е готов.

Но Марина го перва гальовно по ръката. Което този път не помага. Генади е навъсен като есенна буря.

- Я си дай бележника! – Марина сменя темата в най-неочаквана посока и започва да си играе на загрижено мамче…

- Готово! – Гената бръква в задния джоб. Там е свитият на тръбичка бележник. С ученическата лична карта в него – не знаеш къде ще ти потрябва дори следобяда.

- Виж! – отваря го – Като го види майка ти… Ще припадне, горката! Тройки, че и двойка по математика. Значи – не съм човек, не съм цвете за мирисане. Ами ако не ми се учи? Ами ако искам да живея, както аз го разбирам? АЗ!!! Не съм роб, та всеки ще ми държи сметка… Като пенсиите от входа – висят на пейката и събират информация кой кога къде с коя какво правил…

Марина се дръпва от него.

- Ще ме биеш ли?

Гената внезапно изстива.

- Извинявай! Но ми омръзнаха нравоученията. Всеки знае повече от теб, всеки се чувства задължен да те следи и напътства. Без да погледне себе си най-напред… А аз искам да живея по своему. Никой да не ми се меси в живота, да мога сам да греша, а не да повтарям чужди съвети и грешки… И никому да не се меся… Всеки за себе си… Всяка коза за свой крак…

Марина го поглежда замислено.

- Това за козите… А за хората?

И подритва невинно камъче, за свое нещастие озовало се на пътя на яда й. Поглежда през рамо, мълчи. Гената се е разпалил. Много, много недоволство от неподходящия за него свят, не посрещнал го както трябва. Насъбрало се е и сега се излива в гневна пяна…

- Да не би да искам прекалено? Спокойствие, къща, пари – и то толкова, колкото са ми необходими. Да живея като другите и както аз си знам. Повече ве ща…- А за мен има ли място? – пита Марина над него към свечеряващото се, започнало рано да помрачнява небе…

Гената, изненадан от прекъсването, млъква. Наистина, а Марина? Той отдавна е влюбен в нея, но всичко в представите му спира до тук. Любов, срещи, смайването й пред него, пред парите му, пред самолета, пред възможностите на свободния господар. И сега тя е край него, но в бъдещето?

- Аз без теб не мога – изтърсва той и чака изплашен.

Но нищо не става. Марина се засмива, грабва го под ръка и почти повлича по улицата.

… Ето ги пред ЦУМ, сега спорят до кино „Сердика“, Марина ръкомаха, сочи тълпата… А сега пред Университета. И в Парка на свободата се разхождат. В трамвая. Край Телевизионната кула. Марина със смях бяга, Генади тича след нея някак си спънато, неловко му е. Настига я. Марина изведнъж спира. Той едва не я събаря. Сграбчва я. Целуват се…

И никой не им обръща внимание. Да не са единствената двойка тук…

6.

Отблясъците от нафтовата печка играят по тавана. Марина е наметнала одеало върху раменете си. Защо ли й е студено – въпреки пуловера и разгарящата се печка? Седи, прегърнала колене. Гената е до прозореца. Мълчаливо гледа някъде навън.

- За утре учи ли? – скъсва тишината Марина.

Гената маха с ръка. Какво да учи? И изобщо – до учене ли му е сега? Щастлив е, това му стига… Нали е с Нея! Забравил е и за училището, и за проблемите, и за баща си, дори за приятелите…

Внезапно вратата се отваря. Кога са дошли, кога са влезли… На прага застава майката на Марина. Личи си, че се старае да изглежда млада почти като дъщеря си. И още повече, че от това старание нищо не излиза.

- Марина? Кой е този? – чете се възмущение и уплаха в гласа й.

Марина скача от дивана. Застава до Гената и го представя, преглъщайки сякаш огромен залък.

- Това е Генади. Съученик… Отбихме се за малко, вече е студено…

Майката е изненадана. Генади ли? Да, да, тя сега си спомня. Н последната родителска среща стана дума за него. Нехранимайко и тройкаджия. Неподходящо познанство… Ама с тая демокрация… И тоя е тук? С дъщеря й? Ужас!

- Ужас! – казва тя – В къщи си го довела…- Че какво му е на момчето? – пита Марина. Личи си, че е свикнала да командва в къщи.

Но моментът не е подходящ. И Гената също…

- Не е подходящ – казва майка й, все едно са само двете – Не е от твоя кръг…

А Гената седи. Спорят за него, пък не го питат за нищо. Даже за мнението му относно майката. Която вече изплува от изненадата и се ядосва.

- Да се разберем, Маринче – няма място за детски измишльотини и глупави спорове. Това не е теория, това е живот…

Майката все повече се навива и развива.

- Да се разберем! Аз с баща ти няма да говоря, но с този – пръстът говори за мнението й – С този повече да не те виждам! Неподходящо познанство!

А Гената, вместо да седи тихо и мирно, да изчака високодоговарящите се страни да решат съдбата му, се изпъва и става някак си по-висок. Но никой не го вижда, защото погледите се насочват към вратата. Чува се шум в коридора и на прага застава бащата на Марина. И той е изненадан, но бързо влиза в тон.

- Това пък какво е?

Гената не може да трае.

- А вчера като ядохте нашето грозде не питахте какво е…- казва той, без да разбира, че усложнява обстановката. Напразно Марина го дърпа за ръката.

Майката се вглежда и познава момчето, от което вчера купи хубавото грозде… И сега този пазарски Гаврош е тук?!

- Коста, – казва тя иронично – запознай се с бъдещия си зет. Аз го познавам вече – нали купувам от него…

Бащата пристъпва и внезапно удря шамар на Гената. После театрално сочи вратата.

Гената поглежда изведнъж седналата и свила се на дивана Марина, отива до вратата. Рязко хваща декоративната метална решетка и я извива. А самият той внимателно отваря вратата и излиза.