Търкаля се, търкаля се топката... Най-после се опря в нещо и спря. Погледна. Беше до малка пластмасова лейка.

- Извинявай. Нали не мога да контролирам движенията си, не мога и да спра. Трябва някой друг да го направи.

- Не се притеснявай. Даже ми е приятно. Няма да съм самотна. - проговори лейката.

- О-о, всичко ме боли. Блъскаха ме, ритаха ме. Ще намразя хубавото време. По цял ден играят с мен.

- Аз пък обичам хубавото време. Тогава ме пълнят с вода. Приятна ми е хладината ù. Обичам да гледам как пият от нея цветята. И... слънцето обичам. Помисли! По-добре ли се чувстваш през студените зимни дни, а?

- Да мисля ли? Че аз не мисля. Топка съм. Пълна съм с въздух под налягане. Но...

Наистина. През зимата никой не ме докосва даже. Тогава ми е скучно и тъжно. А

слънцето и аз обичам. Когато летя към него, искам да го стигна. Летя ли пък към земята, усещам, че по-бързо от нея се движа. Приятно ми е.

- Е, дано утре денят да е хубав. Тогава ще имат нужда от нас.

А... да си нужен е хубаво. Нали?