Тримата се радваха на пролетното спокойствие и на гальовно огряната от слънцето поляна. Бяха седнали на застланото върху свежата трева одеало. Двойката вадеше храната и приготвяше всичко за хапване. Самият се оглеждаше наоколо. Гледаше нагоре, към ясното небе. Синьото го успокояваше, а чуруликането на птичките си играеше със сетивата му по любим за него начин. Той ги предпочете и извърна глава към гората. Усмивка озари лицето му, докато с поглед ги търсеше сред клоните на дърветата. Нищо не трепваше в гората. Сякаш уютът на природата бе унесъл всичко в блажена дрямка. Затова погледът му веднага прихвана иначе едва доловимото движение. Тревата, където гората се преливаше в поляна, издайнически се отместваше, давайки път на горското създание, което се бе устремило към тях с бавни, ритмични движения. Той стана, за да посрещне госта им. Приближи се към гората и седна в началото на горската сянка с кръстосани крака и с лице към госта, който идваше с криволичене към него. Когато наближи, змията показа три пъти езика си, за да приветсва гостопримството му. Той се наведе леко и положи лявата си ръка върху тревата, като дланта му погали земята. Хладната влага, с която тя го посрещна, го накара да се усмихне. Той затвори очи и зачака... Потръпна, когато усети студеното и слузесто ръкостискане на гостенката му. Тя се плъзна нагоре по дланта, а той леко надигна ръка. Със същите движения, с които бе дошла, задвижвани от хладнокръвния механизъм на непоколебимия ѝ устрем, тя бавно и ритмично се уви около ръката му. Завърши ледената си спирала в началото на лакътя му и положи глава в сгъвката, за да се унесе в блажена дрямка, сгрята от топлотата на живота и успокоена от хармоничното постоянство на пулса му, а той остана със затворени очи и сподели утехата ѝ. Двойката ги гледаше, без да знае как да реагира, изпълнена с емоции, чиито багри можеха да изрисуват цялата дъга. Така застинали, четиримата изпълниха мига, който сложи своя щрих в картината на кръговрата.