***

    Детето беше добре. Когато фелдшерът дойде и огледа Екатерина, каза им, че е ожулена и ще мине. Все пак му трябваше място, където на спокойствие и без нежелани погледи да почисти раните и да я превърже. Макар сам да не даваше вид, то се усещаше, че му е любопитно това, че един табун от тези освирепели селски старици, като орлици пазеха младата жена и детето. „ Приели са я.” – помисли си той и се усмихна на себе си. Трудно ставаше това чужденец да приемат, но пък приемеха ли го веднъж, го защитаваха със зъби и нокти. Сам той го беше изпитал на гърба си, затова беше сигурен в правилността на своите разсъждения. Катето искаше да си тръгне, да стигне до къщата на дядо Стоян и да се скрие в топлата пазва на стаята, там, където за нея цареше разбиране, топлота и човещина, повече и от бащина ласка.

            Наранените души, бяха онези богати поля, по които зърното на добрината, веднъж посято, растеше силно и здраво. Такова душевно житно стебло не се прекършваше лесно от бурните студени житейски ветрове. То щеше да бъде винаги там, дори и изронено от градушките, корена му  щеше да остане завинаги впит в почвата на душата, която го е приела. Такава душа притежаваше и младата жена.

            В Екатерина затрептя отново страхът, че ще разберат за нейното минало, ще я прокудят, тъпчат, отвърнат очи. Тя знаеше, че ще я боли, но болката, която щеше да изпита и се виждаше малко наказание за това, че бе мълчала и не беше казала каква е тя, откъде идва и защо. Беше чела доста, но всички книги, до които се беше докоснала бяха или с много тъжен край или нереално щастлив. Тъжните страници тя разбираше много добре, защото чрез тях, сама осъзнаваше, че има и по-лоши съдби от нейната. А добрите…Добрите книги и щастливите герои на Екатерина и се виждаха като проявление на Рая, чиито отблясък е видяла скрит по редовете, макар сама да осъзнаваше, че едва ли нейната душа ще прекрачи  златните небесни порти. И тази земя, това място, където беше попаднала и се струваше, като стъпало към небесните висини, в чието подножие тя стоеше, но никога нямаше да и бъде дадено да направи крачката и да стъпи на него.

         - У нас я водете! Най-близко е! Ей го де е… зад ъгъла! – задъха се от тревога и в бързината да каже Стайка. – Ела, Ванче, ела баба! Да не пречиш…

Катето се присви, но остави да и помогнат. Надигна се, залитна леко, но се задържа права.

„ Толкова главоболия и тревоги създадох…А сега и това!” – си помисли тя.

         - А, тъй! А тъй! – потропа с тояжката си баба Кера, която пътьом беше вдигнала, изтръскала и прибрала хляба, захвърлен в бързината от Катето. – Я, ето и погачата, че да не си иде чедото без хлябец! – продължи тя .

Екатерина цялата трепереше, но не смееше да откаже поканата и помощта, която и предложиха. Малкото момиченце се беше залепило за нея, като че ли ако я пуснеше, щеше да се разпадне и изчезне. Ръчичката му срамежливо, но силно стискаше края на полите и.

„ Божке! Какво ще да стане? И така, той не е по реда си вече от няколко дни, но и не ме праща да я искам вече, а сега…Като я види така, а и заради детето и мене…” – вървеше след групичката и мислеше Стайка.

         Павлин наистина се беше умълчал и затворил в себе си след нощта, в която изпратиха Латинка. От Тодор беше разбрал, че Катето се оправя, ала не смееше да иде и сам да я види. Не го бе нахокала, ала и не бе го приела…Да си мъжко чедо, хич не беше лесно по тази земя.  А да ти залюби сърцето хубава мома от Тракийската низина си беше наказия, защото или ще ти го потъпка или ще го окраде. На Павлин  - хем му го потъпкаха, хем му го окрадоха. И беше тъжен, и беше ядосан…Не, не на тази, която му окраде сърцето се сърдеше той сега, а на съдбата си. Пакостливата му съдба. И тя - жена, и тя - омайваща тракийската му душа.

Все нещо не му достигаше…Сърце ли нямаше? Душа ли? Ръцете си даваше да му отрежат, ако не носеше до края на дните си, снагата и. Мило му се искаше да я притиска до гърдите си, да гали косите, лицето и докосва възможно най-нежно крехките женски рамена. Знаеше! Знаеше…

И разбираше, и приемаше. Войната му беше показала най-грозната страна на живота, на мизерията да си човек сред смъртта и тогава, дори далечно и неважно му се виждаше студенината на Недялка към него. Когато се завърна, осъзна, че нещо беше оставил, там в калните окопи и, че беше загубил завинаги баща си. После  видя как изгасна живеца у Недялка. А тя, сякаш него беше чакала, че за последен път да му хвърли тежки думи в лицето и да затвори очи, без да даде и без да прости.

         - Нали знаеш, че тя не е твоя? Чужда е! Не се коси, че да я гледаш! – му каза Недялка, преди да спусне клепките си за последно. Мътен, горящ в някаква жива лудост беше погледът и. Пълни с отровна жлъч бяха думите и за сбогом. А на детето, и за детето – нищо не каза. Роди го и го отписа, като че ли косата си беше отрязала и хвърлила в огъня. „ Чужда може за тебе да е, за мен - мое си е!” – извъртя се в ума на Павлю, тогава. Недялка така и не опита… А малко му трябваше! И каквото и да беше си отишло от нейното отритване, щеше отново да избуи, ала… вдовец стана. Вдовец беше. И по-лошо – дете имаше! И с една майчица само остана.

         Мислеше. И сам чувстваше един огън из вените си. Такъв с Недялка не помнеше, но сега с Катето…друго беше! Откакто я видя да пълни дамаджаните на чешмата, докато се връщаше от лозята и нещо му стана. Превъртя се в него и сякаш всичко му беше в ред, но разбъркано и не цяло. Познаваше майчицата си и нейното топло и обичливо сърце, и като се повъртя ден-два, най-после и каза, какво го тревожи. А тя, сам го знаеше той, защото я познаваше, сигурно няколко пъти беше ходила и се беше връщала от несигурност до дядо Стояна. Мислела е, кътала е дълбоко в сърцето си как и какво да стори, че да е щастлив. А сам той не беше сигурен колко ще даде щастие и добрини. А искаше! Странни неща му се искаха да стори, докато беше около Катето или, когато мислеше за нея. Странни и нетипични за мъжкото у него. Искаше му се да я кара да се смее, да вижда зачервените от смях и радост страни, които пощипвани от хладният въздух трептяха и излъчваха живот. Искаше му се да претопи тъгата в нейните очи, да я прегръща и крие от всички проблеми и опасности. Искаше да я гледа как спи, как отваря очи и в тях погледът и засиява от слънчевата светлина. Искаше му се да и пее и да танцува хванал я за ръце. „ Недей лети, че крилата отдавна ти ги няма!” – сам се смъмри, докато измиваше ръцете си на чешмата. Ледената вода накара дланите му да почервенеят. Той се загледа в тях. И си помисли колко безполезни всъщност са силните мъжки ръце, когато няма други две нежни длани, които да се сгушат топли в тях. Счу му се, че идва глъчка от предния двор. Павлин се заслуша. Да, не се беше объркал, оттам долитаха хорски гласове. Сигурно Ването и майка му се бяха върнали и с тях бяха дошли и съседските баби. Бръкна несъзнателно в джобовете на куртката си и пръстите му напипаха листа. Извади го. Сгъната прилежно на четири, леко измачкала се по краищата хартията опари кожата му. Павлин я разгъна и погледа му залази по редовете. Усмихна се. Може и глупаво да беше, но го направи. Поиска от бай Манол, кмета, да му направи същата преписка, като на Екатерина. В този лист беше изписано прилежно всичко за него, което държавата знаеше. Искаше да го даде на Катето и тя да чете, а каквото не пишеше да пита. Той всичко беше готов да и каже. Така сам чувстваше, че щом той знае за нея и тя трябва да разбере неговото. Някак след това му се струваше, че всичко ще бъде чисто и можеха сами да продължат с това, което имаха и с това, което им беше останало.

***

     Какво му ставаше на Тодор – сам не разбираше! Сякаш товар беше паднал от него и като голяма скала на входа на пещера се беше прекатурил и отпушил входа и. Миналото вече не го душеше и не му свиваше сърцето. Сега едни други очи и глас му даваха утеха и спокойствие, а една друга снага го влечеше, като че ли го дърпаше с конче вързано за сърцето.

       Не искаше да ги чува, и да ги подслушва, но откакто случайно дочу разговора им, краката му сами теглеха натам.Тогава си говореха за книги, за поети, за велики мисли. И той, просто онемя. „Латинка?! „ – като неясно ехо прокънтя в ума му. За Катето знаеше, че е учена и образование има, но за момичето…И дали момиче беше? И за кого беше все още дете?

 Тогава, спрян до притворената врата, тялото му потръпна, а съзнанието му го върна в деня, когато събираха гъбите. „Дали?” – изумление се изписа по лицето му.

          - Нещо забрави ли бре, чедо? – стресна го зад гърба му, гласът на дядо Стоян.

       - А! Не! Сетих се за една работа и сега ще бързам да се прибера, и чак към икиндия ще намина. – отвърна Тодор и забърза да излезе през капийката. А дядо Стоян Карона, продължи да гледа след него и по старческото, добродушно лице се появи една яснина, като че ли му бяха показали, някоя дълбоко скрита тайна:

     - Чини ми се, че беше забравил нещо, ама ти като се сетиш сам, ще тръгнеш и сам  да си го вземаш. – измърмори си той и като се подсмихна под мустак, затропа с тояжката и влезе при двете млади жени.

         „Дали?”  - въпросът беше го ударил като буца пръст по челото. Имаше чувството, че от мислене му се опънаха всички бръчки от мръщене. „ Гледай я ти, хитрушата!” – засмя се сам Тодор.  – „ А иди, че кажи, че не са лисички тези жени! Ще излезе дядо Стоян прав, че от кожухче до кожухче, разлика има и еднаквост няма.”

„На вечеринки не ходела Латинка, че не  знаела. Учена не била! На хорото не се хващала, щото е спъната като младо жребче.” – така говореха хората в селото. Тодор работеше и мислеше, спомняше си. Спираше работа. Вдигаше глава и се засмиваше, клатейки я учудено.  „ Не умее, а ! И гъби май, не умее да познава – ала как пък все към най-ядните протягаше ръка? Ще има да вземате!” – си говореше той на ум. Скоро така не го бяха подлъгвали. Какво ти скоро? От младини не се беше лъгал. Че остаряваше – остаряваше, ала и старите си бяха прави, че и акъла му изветряваше. За един месец в две жени се беше излъгал. На обратно всичко беше обърнал. Едната, вярно, не я знаеше още от малка, но другата… Някак топло, а и мъчно му стана на сърцето. Топлината идваше от образа на едно лукаво мургаво личице с едни дълбоки и тъжни игриви очи, а тъгата, беше по спомена за един другар, загинал за едното нищо, някъде в незнайна рохка земя, макар и българска. Преди да се появи Катето нищо не искаше да забелязва и никоя не го вълнуваше. Но сега в едни женски очи беше открил същата сила на болката и същият страх от непотребност, какъвто той сам изпитваше в себе си, а в другите – беше забелязал нещо, което само се загатваше. „ Какво ли криеха тези очи? И за кого?” – замисли се той.  – Дали, Павлин не е избраникът? Само той не е ходил, че да я иска. Той и…аз.”

***

         Когато зави зад ъгъла и се намери пред лицето на къщата, Павлин го обхвана почуда. От тях излизаше фелдшерът, стиснал здраво чантата си и усмихващ се. Сърцето на младият мъж се сви. Тревогата за малката и за майка му – единствените останали му близки хора накара лицето му да придобие почти пепеляв цвят.

         - Павле? Какво става бе брат? Да не си недобре? Като че ли призрак видя? – стреснат от появата на приятеля си, заговори фелдшерът.

         - Кой? – бял дъх излетя от устните на младият мъж.

         - Нищо им няма! Не тревожи се! И трите са добре. – усмихна се фелдшерът и продължи. – Каквото беше се размина! А сега със здраве, че ще ходя и другаде.

 Думите му не успокоиха Павлин. Тръгна да влиза, но насреща му препречи пътя старата баба Кера.

         - А! – премрежи тя, старческите си очи.- Абе Павлинко, ще да се сблъскаме – аз навън, ти – вътре! Ох! Ся каквато съм бавна като желва*, ще да ме чакаш, че окъснях и козичките гладни и жадни са си.

         - Майчинко Кере и ти щом си тука, значи нещо лошо е станало. – дрезгаво излезе звукът от гърдите му.

         - Е, лошо! Не е лошо. Що да е?  Прибрахме булчето тука, че да я огледа докторчето. Ванчето е добре, ама не ще да се пусне от момето. А Стайка е като кокошка около пиленцата си. Все щъка насам-натам, че се чуди какво да стори, че да са добре. – затрака, като стара картечарка баба Кера, срещу изуменото, вече възвръщащо си цвета лице на Павлин. Щом баба ти Кера, казваше, че всичко е наред, значи ,наистина беше наред. Тя го беше израждала и  Ванчето също и още, що има народ от селото.

Той я изпрати до капийката, но не посмя да я пита, какво имаше предвид с това”моме” и „булче, което спомена наедно с къщните му. Като затвори, пусна резето и с бързи крачки влезе в къщата. Спря се. Огледа се и като видя, че вратата на стаята, в която преди спеше Недялка е отворена продължи натам. Днес, май беше денят на неговото онемяване.По му се виждаше реално да види ламя в леглото, отколкото да намери сърцето си. Катето, беше легнала напряко на леглото, а около нея бяха напъхани възглавки. Ванчето се беше сгушила близко до ръката на младата жена, положила главица на гърдите и. А майка му… Тя, милата седеше на едно столче, навела глава и мълчаливо скрила всичко, що и тежеше. Павлин задържа погледа си, върху отрудените напукани ръце на своята майчица, които сега лежаха, върху забрадената наведена глава. Познаваше той тази поза. Знаеше и значението и. Виновна се чувстваше пак за нещо, милата му майчица и пак страдаше. Той пое със свистене въздух в гърдите си. Бяха добре! И трите – а това, както му каза и старата Кера си беше най-важното. Два чифта очи се впиха в него. Третите останаха скрити и пълни с жарки мъчни майчини сълзи.

         - Трябва ли да знам или да не питам? – каза Павлин и предаде най-спокойното си изражение върху лицето. Поне се надяваше да е спокойно. Ванчето сведе очи, с неохота пусна ръката на Екатерина и като се сурнеше по дупе, обу лепките си* и се изправи виновно.

         - Ти? – тихо прозвуча в стаята. Катето беше изумена. „ Какво прави той тук? Защо е дошъл? Нима малко смут внесе в сърцето ми и сега пак?”. Тялото и отново започна да трепери от напрежението, което я облада под горещия мъжки поглед впит в нея.

         -Ще чуя ли или ще мълчим? – тихо отвърна Павлин. Въпросът му не беше отправен към младата жена, но погледа му не я изпускаше.

Чу се тихо хълцикане. Не беше от майка му. Той познаваше добре риданията на дъщеря си. Всяко имаше свое значение. Когато плачеше без глас, се умиляваше малкото дете, но колкото по се чуваха хълциканията, толкова по страдаше.

       - Не се карай на детето! – гласът на Катето проряза мълчанието, оцветило се с хълцанията на малкото момиченце. – Случва се и на големи. А и децата бързат и тичат от щастие, а не да правят бели.

„И как да не ти окраде сърцето, а?” –помисли си Павлю и го обля  вълна от чувства ,които затоплиха и най-тъмните и студени дълбини, които криеше съществото му. Майка му беше свалила ръце от главата си и отправила набразденото си от тревоги лице към младата жена. Погледът на Стайка светеше в учудване, но и с такава светлина от надежда, че ако имаше и буца лед, щеше да се разтопи за миг и изтече на пода.

         - Лошо ли е? – попита Павлю, Катето. – Раната лоша ли е?

         - Ще мине. – отвърна му тя и сведе очите си. Не искаше да среща изгарящият му поглед.

         - А на дядо Стояна ,някой каза ли? – мълчанието,което последва след въпроса му,отговори на Павлин.

          – Ще ида да му обадя, че да не се притеснява, човека. – каза Стайка и се изправи тежко от стола. – Ще взема и Ването. – довърши тя и  хвана детето за ръката. Момиченцето се поколеба, погледна през рамо към хубавата жена, която го беше спасила, после към баща си и накрая крачетата му заситниха след баба му.

 На стола, на който допреди малко седеше майка му, седна сега Павлин. Бръкна в джоба и извади сгънатият лист. Изправи се за малко и протегна ръка към Екатерина.

         - Ето! Чети. – каза и само. Тя несигурно взе листа в ръка, разгърна го и зачете. Когато свърши вдигна поглед към него, а в очите и се четеше ням въпрос.

         - Това съм аз. Да знаеш, така, както аз знам за теб. – несигурно каза Павлин. Лицето на Катето първо цялото се обагри в червено, после избледня, така, сякаш някой беше измил и избелил до безцветност страните и. Слабият и глас, треперещ в глухотата на звуковете закънтя в стените на стаята:

         - Какво знаеш ти за мен? – сърцето на младата жена,сякаш спря да тупти. Едва усещаше даже диханието си в свилите се гърди.

         -Четох преписката на кмета. Даде ми я Тошката и… - Павлин не можа да довърши, защото Екатерина скочи от леглото, прелетя покрай него и докато се осъзнае, че да я последва, само скърцането на люлеещата се капийка показваше, че някой беше минал през нея.

Следва продължение.