Ден втори. Отново задънена улица, отново празнота и безнадежност. Отново несигурност и сълзи пак напират. Истерията мисля, че я овладях, но уви, това става пак с тъпата маска, защо дори нямам смелост да я изпиша цялата. Срам ме е от мен самата. В същото време някак си въобразявам, че като правя това, един миг наслада, после е основание да страдам. А фактът е такъв, че отново просто се заблуждавам. Страдам от кофти безсъние и го оправдавам с хиляди причини, а може би по-скоро ме мързи и нищо не ми се прави, но и не съвсем. Мисълта, че може би има причина да съм в този скапан свят, чак ме плаши. Не зная защо е така, но е факт, колкото повече раста, толкова повече се засилва нуждата да вярвам в доброто.
Току-що размазах един паяк! Да, както винаги, като се замисля колко "паяци" съм убила в живота си, се питам защо все още живея, не сложа край на мижавото си съществуване и да спра да бленувам глупости. Да чакам, без да действам. Все някой трябва да ме ръчка, толкова ли безмотивирана съм, к ...