Една съдба имаше ти, но тя не ти донесе златни ценности. Тя остави те без бол пари и накити, цял един половин живот да скитори и да спори, 

душата ти не видя доброто в човешките очи. Остана завинаги неразбран със своите възгледи, за мнозина идеали несъществуващи... 

Имаше само себе си и вярата в семейството си.

Имаше много малко, но то не ти даваше повод да задаваш въпроси... да се чудиш и маеш:

- Защо е такова стечението на живота ти...

... Не ти...

имаше прекалено достатъчно, нали...

На сърце, богато вътрешно с добродетели, не му трябват никакви други прелести, за да оцени истинската стойност на хоризонти на душевните си стойности.

Крачеше обгрижен от неща, присъщи на ежедневието ни, но по душа си остана все същия добър и вярващ християнин, който продължаваше напред...

Няма те веч, крещи всичко за теб.

Отиде си завинаги и от тази една година, че чак догодина и още една зима

и още една прекарана съдбина не ще може да се върне у дома твоята топлина, наглед зее рана неоздравима, нищо, че на повърхността изглежда,

че е така заличима.

Липсваш всеки ден и това няма да се измени.

Тате, знай, че имаш място в моето сърце, което винаги ще тупти за теб...