"- Защо вече не изглеждаш така?

- А?

- Нищо - отвърна тя, но продължи да гледа след младежа, който изчезна в мрака. Помисли си, че само младият влюбен може да бъде по-красив от пролетта."

Стивън Кинг

"Човекът, който обичаше цветята"

Млад мъж вървеше по улицата. Беше облечен с пуловер, въпреки че вече започваше да напича. Усмихваше се на хората, покрай които минаваше. Те имаха своите проблеми и щастието му малко ги дразнеше.

А той имаше усещането, че лети от радост. За него всичко беше прекрасно. Слънцето грееше в безоблачното небе, сякаш отразяваше чувствата му. Улицата беше необичайно чиста - като съвестта му. А в парка го чакаше най-прекрасната жена на света. Искаше му се да подскочи от щастие, но около него имаше твърде много хора и го досрамя.

Зави зад ъгъла и я видя. Тя седеше на една от първите пейки покрай алеята. Беше облечена в доста къса рокля на цветни петна. Той ускори хода си и скоро стигна до нея.

- Здравей - каза тя и стана от пейката.

Това беше третата им среща. Те тръгнаха по алеята.

- Искам да ти покажа нещо специално. - Каза той. В гласа му прозвуча вълнение.

- Хубаво ли е?

- Няма да се оплакваш. - Заяви той и се усмихна.

Вървяха още известно време.

- Тук - каза той и тръгна сред дърветата.

- В гората? - учуди се тя.

- Обещавам ти, ще се изненадаш. - Той отново се усмихна.

Тя го последва развълнувана. Обичаше изненадите.

Скоро обаче ентусиазмът я напусна. Провираха се през бодливи храсти и коприва.

- Съжалявам, трябваше да те предупредя за да се облечеш по-подходящо. - Каза той.

- Не се притеснявай - отвърна тя докато разтриваше червеното петно на крака си, причинено от копривата.

- Искаш ли да те нося? - попита той загрижен.

- Няма нужда - отвърна тя, но и стана приятно от предложението му. - Далече ли е мястото, където отиваме?

- Не, почти стигнахме.

И наистина, не след дълго стигнаха до малка полянка сред дърветата. Слънчевите лъчи едва достигаха до земята през гъстите клони.

- Много е красиво - възкликна тя, въпреки че не виждаше нищо особено.

Той мълчеше. Гледаше обувките си.

- Знаеш ли - започна - че те обичам?

- О! - усмивка грейна на красивото и лице.

- Знаеш ли - продължи той без да я поглежда - че ти си най-прекрасната жена на света?

- Благодаря - каза тя и леко се изчерви, но я смущаваше фактът, че той говори на обувките си.

- Знаеш ли - за трети път попита той и сега я погледна в очите. - Знаеш ли, че този свят не те заслужава?

Погледът му я изплаши. Беше странно безизразен. Сякаш гледаше през нея в някакво друго измерение.

- Аз... - започна тя, но той я прекъсна.

- На мен е даден огненият меч и аз определям кой да иде в рая. И избрах теб. Този свят не те заслужава и аз ще те освободя.

От джоба му се показа автоматичен нож. Чу се изщракване и острието се появи.

Тя се опита да избяга, но се препъна и падна върху някакъв клон. От бедрото и потече струйка кръв. Смътно осъзнаваше, че част от клона се е забил в тялото и и още стърчи.

Тя не викаше. Беше твърде заета да се опитва да избяга. Но дори да се беше разпищяла, кой щеше да я чуе? Той беше преценил всичко. Все пак беше ангел. Беше небесно същество. Беше полубог.

Той скочи напред, застана зад нея и стисна с лявата ръка устата и. Стискаше здраво, за да не го ухапе. Хапала ли ви е някога бореща се за живота си жена? Не е приятно и той не желаеше да му се случва за трети път.

Вдигна ножа и бавно преряза  гърлото и. Кръвта боядиса в червено ръкавите на пуловера. Жената се замята още по-силно. Последните опити на грешното тяло да задържи святата, безсмъртна душа. Ах, как мразеше плътта. Мразеше дори своето тяло, но засега трябваше да остане в него, за да освободи праведните, прекрасни същества преди идването на Армагедон и Голямата скръб.

И за да се свърши по-бързо, той дръпна главата и назад. Чу се изхрущяване - ужасен, отвратителен звук, който му хареса. Кръвта плисна още по-силно, чуха се няколко хриптяния и тя се отпусна в ръцете му.

Той пусна безжизненото, празно тяло. Изтри ножа в пуловера си и го прибра в джоба на дънките си. След това свали пуловера и го прибра в найлонова торбичка, която извади от другия джоб, после в още една, за да се предпази от любопитните очи на грешниците, които го дебнеха, подтиквани от Сатана.

Тръгна през дърветата, за да продължи Божието дело и да открие останалите Прекрасни същества.

Погледна към клоните, през които слънцето плахо надничаше. Невероятен ден и велико дело. Тук никой не го гледаше и затова подскочи от щастие.

15.04.2008

НРО