Глава 16. – Дуел
(лятото на 2021 г.)
Лятото на 2021 година беше малко по-спокойно от пролетта. Сякаш вирусът се бе укротил временно. Монката продаде бързо и двата апартамента в София. С парите от тях, картините, монетите и онова, което имаше в банковите сметки на Бенев, успя да се пребори с цялата бюрокрация и да закупи старческия дом на баира над селото, да го ремонтира по европейски стандарти и да започне лекуването на болни след КОВИД и рак. Медикаментът „МД“ вършеше чудесна работа като имунотерапия и това отвори вратите на младия лекар към национални и международни списания, конференции и семинари, на които да споделя своя опит в борбата с два от бичовете на съвременното човечество.
Връщането в селото бе съпътствано с няколко изненади. Някои от тях – болезнени. Преди няколко месеца получи по пощата в плик покана за сватба. От Барие. След внезапния гняв изпита облекчение. Най-после всичко свърши. Сега трябваше да намери истинската, онази, която обеща да му изпрати Третата. Имаше връзка с Мария повече от половин година. Още не знаеше дали я обича истински, но я желаеше лудо, дори безумно.
Вдовицата наистина се омъжи – за Благия. След операцията започнаха ударни дози „МД“, следваха записките на доктор Бенев. Продължиха по схема и всичко вървеше добре. Само не знаеше брака ѝ с Кольо Благия колко щеше да издържи. Може би тя имаше нужда от тихия пристан на мъж като него, за да направи промяна в живота си. А той - от жена огън, за да довърши дните си в топлина. Времето щеше да ги провери. Засега бяха щастливи. Но той, Монката, още не бе. Нещо го спираше да пусне Мария в сърцето си.
С майка си не успяха да се сближат. Бе ясно, че го обича, но това не стигаше. Годините, откъснати един от друг, си казваха думата всеки път, щом се опиташе да се докосне до нея. Споделяне не се получаваше, любезностите бяха насила. „Времето, Монка, времето, казваше доктор Георгиев, всичко показва като на длан.“ Ала не винаги можеше да излекува болките или грешките, допуснати в младостта от глупост. Сега се чуваха от време на време. Разговаряха сухо, вежливо. Той така и не можа да преглътне отношението ѝ към Барие. Не че това бе причина да се раздели с родопчанката.
Добре, че на света се случваха и хубави, светли неща. Когато получи съобщение от Олеся, че иска да дойде на гости през лятото, му хрумна да я попита няма ли случайно познат скулптор, нали се движеше в тези среди. Обясни ѝ каква щура идея има, а тя още по-щуро му заяви:
— Имам приятелка, по-млада от мен, прави страхотни бюстове. Може да изработи оригинални паметници от нищо. И се нарича Любов.
И ето, сега ги очакваше – красивата Олеся и нейната приятелка Любов. Имаше достатъчно стаи в Дома да ги настани. Така скулптурката можеше да работи спокойно, а бившата балерина идваше тъкмо навреме – да комбинират действието на „МД“ с танци и музикална терапия. Искаха му статия от реномирано медицинско списание по тази тема.
Прегледа за стотен път дали всичко необходимо е както трябва, все пак чужденките не идваха от съседните колиби, а от прочутия Петербург. Искаше да ги посрещне на ниво.
Извика Владо Шофьора и докато чакаше, се зае да прегледа последните новини.
Колко наивно бе да мислят, че атаките на китайския вирус ще свършат с една вълна. Както при земетресенията – някои имат по пет, други по десет вторични вълни. И най-коварното в цялата работа бе, че не можеш да знаеш кой трус ще е слаб, а кой може да ти отреже главата. Уж имало закономерности, но до този момент всичко вървеше обратно на това, което предвиждаха. В жарките лъчи на лятото сякаш животът се върна отново. Само че нищо вече не бе както преди. Нямаше и да бъде. Въпреки нарежданията на Док всеки от селото да обтрива ноздрите си след прибиране у дома с ракия или спирт; в салатите задължително да има лук или чесън; да се пие отвара от билков букет „Крек“ (лайка; жълт кантарион; босилек) и много преварена гореща вода – не бе сигурен дали защитната стена бе достатъчно здрава за следващата КОВИД вълна, която дебнеше.
Телефонен звън го извади от дълбоките размишления. Любезен редактор на научно списание обясняваше колко много харесва статията му за терапия след КОВИД и рак. Поиска разрешение за споделена публикация съвместно с международен сайт. „Е, ще разреша, къде ще отида“, засмя се криво Емануил. Инфлацията не тичаше последните месеци, а прескачаше презглава всяка цена. Искаше да се изпревари в състезание със самата себе си – да види, аджеба, колко бързо може да тича и да се премята. Да му мислеха тези, дето искаха да ѝ отнемат скъпата свобода. „Хайде де, подвикваше инфлацията - елате и ми ограничете правата, ако можете, глупави хора!“ И не спираше.
Бибиткането на микробуса го върна в реалността. Гостенките бяха пристигнали.
Излезе на входа и се вцепени. С пъстра рокля, по рамене, високи чехли на ток и дълга до кръста коса, Олеся изглеждаше ослепителна. Кожата ѝ бе чиста, а усмивката ѝ можеше да разтопи ледник. „Дали не сбърках?“ – запита се Монката гневно.
— Колко е хубаво да се върнеш отново при нас – прегърна я младият мъж. – Затъжих се за теб, красавице. А къде си скрила твоята приятелка Любов? Да не си я забравила?
Рускинята се обърна и посочи излизащата от буса тънка като бреза млада жена с огромни кафяви очи, оплетени в дантелени черни мигли. Сякаш я бе виждал някъде някога. Топлата енергия, идваща от допира на нейната силна ръка, беше чувствал и преди. Или само така си мислеше. Нямаше ли най-после да се разцепи скалата на нелюбовта?
— Любов – представи се чужденката весело. – Скулптор и художник.
— Може ли да се включи Любов към арт заниманията на болните? – сподели внезапно скокналата в главата си идея като жабка в лодка Док. – Ще платя за услугата.
Докато Олеся превеждаше, Монката заразглежда спътничката на своята стара позната. Прекалено нежна изглеждаше за жена, която работи с длето. Ръкостискането ѝ беше силно обаче. Тя ли бе онази Любов, за която говореше Третата? Защо му се струваше, че едната е част от другата? А сладката Мария? Тя от какво беше част?
Новината се изтъркаля до селото презглава, думна по всичките къщи и дори под моста, където таласъмката Грациела се кипреше с венец от цветя. Тя пък изпрати съобщение до Гръм и Тряс, които така тупнаха от ябълковото дърво, че в областния град отчетоха леко земетресение. Вятърът направи пирует от радост и долетя любопитен също.
Бяха дошли млади жени в „санаториума“, както обичаха да наричат клиниката селските хора. Денко най-много се зарадва, но и се позамисли. И го съдиха, и го биха, и го шиха. С жените трябваше да започне да процедира по-кротко, без номера, като Благия.
Следобед докторът се договори с Любов паметниците да бъдат от дърво и метал, да стоят от двете страни на входа и да имат възможно най-близка прилика с реалните лица.
В свободното си време скулптурката щеше да провежда арт терапия с пациентите – работа с моделин, печене на фигурки в малката пещ, която бе донесла, а после оцветяване. Разбраха се вечер да бъдат танците - преди сън да се уморят приятно пациентите, за да имат сладък сън и още по-бързо да се възстановяват. Балерината се зае с това начаса.
Седяха на терасата и хапваха праскови, сладки и сочни. Олеся бъбреше чаровно, флиртувайки със симпатичен исландец от руски произход. Доста често с доставките на „МД“ пристигаха работещи в мощната фирма, оставаха за няколко дни да се насладят на тихото райско кътче, а после си заминаваха, заредени с чудна енергия. И се връщаха пак.
— Можем да говорим на английски – предложи любезно Любов на доктора, за да избегне неловкото мълчание, докато изчакваха Олеся да приключи с чуруликането.
— Моят английски не е добър, с руския се справям по-добре – увери я усмихнато докторът. – Снимките, които дадох - на двамата колеги, ще свършат ли работа?
— Да – усмихна се чаровно дамата. – Разкажете ми за тях, да усетя излъчването, което са носили и топлината, която са имали. Ще ми помогне да ги видя с душата си.
— Добре – съгласи се Монката. – Док беше моят учител. Даваше ми съвети, помагаше ми, когато се колебаех за диагнози. Има странна история точно около смъртта му, свързана с един чувал. И много обичаше ягодови кексчета.
Думите потекоха, спомените се върнаха и времето спря, за да направи път на светлото, което Док беше дал на селото и Емануил. Младият мъж се вълнуваше дълбоко.
— А другият? – с блеснали очи попита красивата жена срещу него. – Какъв беше?
— Ангел – и думите на младия лекар потекоха отново като светла река.
Разказа ѝ как Бенев му бе подал ръка във враждебна София – как му бе помогнал да влезе със статия в научно списание; винаги уреждаше да оперират в екип; беше му дал дом, а след нелепата си смърт - наследство, чрез което да стъпи на крака. Не я информира какво бе направил с имотите и парите на Бенев, хората и без това щяха да ѝ кажат – захаросано, напудрено, преувеличено. „Ами да мисли с главата си. Аз няма да го направя вместо нея“, каза си Монката след края на разговора. Третата мория мълчеше недоволна.
Док усети привличане към чужденката. В същото време душата му оставаше свързана с Мария. Нямаше ли най-после мъжът ѝ да се съгласи на развод? А нима това пречеше Емануил да реши какво изпитва към дъщерята на бай Страхил? И да рискува?
— Заповядайте на танци – покани ги чаровно Олеся след час и пое към помещението, в което се провеждаха заниманията, под ръка с младия бизнесмен. Беше светла, кръгла зала, с топли цветове и хубав дървен под. Тук можеха да се правят представления, имаше малък подиум за оркестър. Тази вечер балерината беше планирала валс. Грациела чакаше с нетърпение музиката.
— Ще танцуваме ли? – попита кокетно Любов и подаде ръка на младия лекар.
— Ти може да си Джинджър, ала аз не съм Фред – опита се да се пошегува той. - Ще ти трябват обувки с метални бомбета, ако не искаш да останеш без пръсти.
— Няма такава опасност – заяви усмихнато тя. – Просто отваряш вратата на сърцето и пускаш мелодията вътре да танцува с душата. После ги следваш. Елементарно.
„Елементарно, ако си бил десет години на танци в балетно училище. В наше село валс не е танц. За такъв се води хоро или тропаница“ – кисело си напомни Емануил.
Подаде ръка на Любов и реши да внимава. Музиката беше прекрасна. Пациентите танцуваха с удоволствие, следвайки стъпките, които Олеся и нейният млад партньор показваха забавено. Мелодията прегръщаше душата на Док и тя се отпускаше в ритъма на вълните от музика. Морето засега беше тихо. Прекалено спокойно. Значи идваше буря.
— Докторе! – задъхано застана на вратата Владо Шофьора и Емануил пребледня. -Денко е загазил здравата.
— Пак ли? – опита се да се пошегува докторът, но се притесни от вида на шофьора.
— Не е майтап, Док – наистина е зле работата.
— КОВИД? – попита в движение докторът, вземайки пътната чанта и няколко ампули „МД“.
— Вероятно. Бил е в града с пеперудки – ядно тресна вратата шофьорът. – Той си е правил кефа, ние сега да сърбаме, каквото е надробил друг.
— Кога е било това? – попита медикът, докато обличаше „космонавтски“ костюм, слагаше маска и шлем.
— Онзи ден.
— Ясно – изръмжа Емануил. – Колко души са били контактни?
— Кой ще ти каже? – извика ядосано Владо. – Всеки си пази гърба.
— А на теб кой ти каза? – поинтересува се Док.
— Булката на Кольо Благия. Обадил ѝ се по телефона, че умирал, искал ѝ прошка. Молил да те викнат, че имал прошка да взема и от тебе.
— Много прошки станаха, да не ги обърка – на кого за какво прошка да иска - опита се да се пошегува, Док, ала не успя. В отражението на стъклото видя женско лице с гарван на рамото и изтръпна. „МД“ нямаше да помогне. Трябваше му подкрепа от Третата.
Пред къщата на Денко чакаха няколко души - на отсрещния тротоар. Всички се страхуваха да влязат – КОВИД бе това, не бе шега работа. От друга страна любопитството ги разкъсваше и искаха да разберат какво точно се случва вътре и хем им се искаше Денко Цигарата да умре, та да не мъти водата на селото, хем си викаха: „Тоя ако вземе да пукне, ще ни изпозарази на погребението, нали умрелите от КОВИД били заразни? Ама не може да го оставим, без да го прелеем и изпратим. Ако се гътне, тая къща кой ще я вземе, като си няма наследник?“. Ей такива работи се въртяха в главите на хората, докато Денко вътре се бореше за въздух и глътка живот, а черният гарван си точеше клюна на клона.
Емануил влезе сам. Още от коридора видя в ъгъла на стаята Черната с гарван на рамото. Беше се подпряла на прозореца и въртеше една къдрица на пръста си. „Чакаш ти, ама дали ще дочакаш?“, закани се Монката и напръска въздуха с дезинфектант. Черната започна да избледнява, което го накара да отвори прозореца и да напръска още веднъж всичко около болния с препарат. Гарванът отлетя, но Тъмната сянка остана, макар и бледа.
След това сложи една ампула мускулно, включи апарат за обдишване – докато бе жив, щеше да благославя парите на Бенев. Не паметник – мавзолей трябваше да му вдигнат в селото. Уж започна да се стабилизира пациентът, когато усети студен вятър, който буквално го избутваше встрани от болния. Обърна се – Черната стоеше срещу него, а гарванът бе над главата на Денко. Сега щеше да стане ясно кой е по-силният от двамата.
— Махни се оттук, ще извикам Третата! – извика Емануил и изненадан от себе си, изрече високо: - Нали щеше да ми помагаш да спася всички от селото? Нали обеща?
— Не си спомням да съм казала всички – тихо чу отговор близо до себе си.
Светлинна фигура на жена с криле стоеше до болния. Лицето ѝ напомняше поразително това на Любов, а в следващия миг прие образа на Мария. Какво ставаше?
— Казах, че трябва да ги спасиш – добави Третата като топло дихание до него.
— И как да се преборя с нея? – посочи Черната, държаща ръката на болния.
— Ти измисли – тихо отговори Тя, седна върху крилете си като в люлка и зачака.
— А ти ще гледаш и ще се наслаждаваш, така ли? – извика гневно мъжът.
Свали предпазния шлем, маската и разкопча костюма. Положи марля върху устата на болния. Започна обдишване и сърдечен масаж, като псуваше между броенето и Третата, и Черната мория.
Когато мислеше, че всичко е вече изгубено, болният прошепна:
— Док… прости ми. Майка ти беше невинна.
Емануил изгуби съзнание.
— Виж ти каква лесна победа! – засмя се Черната мория и се приближи към лекаря.
— Стой! – властно я спря Третата. – Трябва да си много глупава, за да мислиш, че ще го дам.
— Тогава да му беше помогнала – скастри я Тъмната сянка.
— Исках да проверя дали е наистина той.
— Да провериш – колко смешно! - изкиска се Черната. - Даже и моят гарван знае, че Емануил е онзи Манол, дето ти омагьоса сърцето тогава. И моето…
— Сега вече съм сигурна.
— Закъсня – просъска Черната. – КОВИД и край.
— КОВИД и край - не за него обаче – засия в ярка светлина Третата.
Огънят лумна, обхващайки първо пердетата. Хората зашумяха отвън. Страх ги беше от КОВИД и смъртта, ала по-страшно бе да останат без Док. Помнеха какво стана, когато замина за София. Заместникът му не можеше да различи екзема от шарка. Киро и Кольо Благия сложиха маски, поляха се със студена вода и влязоха. Бай Танас се обади на 112 и влезе след тях. След три минути изнесоха Док невредим. За Денко се оказало късно. Черната го бе взела като утешителна награда след загубата на дуела с Третата.
Светлата мория държеше душата на Док в ръце и я целуваше с дъха си. Щеше да оживее. Трябваше. Имаше още задачи за него в това лудо село. И му предстоеше сватба.
Мария слушаше крясъците на свекърва си по телефона спокойна. Мъжът ѝ бе мъртъв. Изпита облекчение и благодарност към смъртта. Не искаше нищо от богатото софийско семейство. Беше получила свободата си. Вече можеше да бъде с Емануил.
© Илияна Каракочева Все права защищены