Глава 3. – Сватбата (лятото на 2019 г.)

Селото вреше и кипеше. Умовете на всички тъчаха хипотези, съчиняваха истории, събираха и омесваха като топли питки новините, свързани с предстоящата сватба – Мария, дъщерята на Страхил Железния, се женеше за софиянец. СИА загадъчно мълчеше.

Момичето бе хубаво, спор нямаше по това нито в махалите, нито в кръчмата, където мъжете на воля и без задръжки обсъждаха нежните половинки в селото и района.

– Дай боже всекиму такава жена – повтаряше вечният ерген Кольо Благия като „Алилуя“, надигайки чаша с кристално вино. – Умна, красива, специалистка по масажи.

– Сгодна е – откърти бавно думите си Денко, всмуквайки дълбоко дима от воняща на умрели мишки цигара. – И аз бих я взел, ако бях на 30.

– Ще я вземеш ти! – засече го кръчмарят бай Танас. – Това е шекер за ценители. Компютърен специалист ще се радва на нейните масажи, алоу!

– Нищо не разбирате! – всмукна още по-дълбоко дима Денко. – Аз какви жени съм имал! И досега ми пишат във Фейсбук, канят ме на кафе в София.

– Пишат, даа – отпи от питието си Кольо Благия. – Ама в село… не идват.

– Абе ти на кого ще се подиграваш! – скочи Денко като див петел, но останалите бързо го спряха, като му наляха чашата с вино догоре, да загаси лумналия огън.

– Да ви кажа една тайна – поверително заяви Кольо Благия, за да смени темата. – Докторът ще дойде да живее у дома скоро! – и се огледа да види хубаво ли гръмна бомбата лимонка, дето я хвърли баш в средата на кръчмата, а вятърът я отвея към СИА.

– Докторчето? – изсмя се жлъчно Денко, изпускайки нов облак дим. – Има много хляб да изяде тоя пикльо, докато стане и доктор, и мъж.

– Ти гледай да не закъсаш със здравето, че друга песен ще запееш – засече го отчето, докато кръчмарят Танас оставяше на масата шише вино, просветващо като рубин.

– Като закъсам, ще ида в града на истински доктор, няма да се оставя в ръцете на това зелено момче – наперено обясни Цигарата. – Професор от София ходи там в сряда.

– А да си чувал, че „Поп и доктор не се пробират, ако работа вършат.“? – погледна го с присвити очи на тигър Кольо Благия, като добави: – А случайно да знаеш и оная приказка за Третата мория, дето прадядо му е спасила от смърт, та мъжките рожби в рода им са благословени, защото мориите ги обичат?

– И да съм чул, какво? – озъби се Денко, за когото казваха, че пие оцет за закуска. – Толкова са благословени, че баща му умря на четиридесет, а дядо му само на осемдесет.

– За това си имаше причини – натърти старият ерген. – А прадядо му са го обичали Трите мории, понеже беше истински мъж, докато ти си…

– Довърши, де, какво? – настоя Цигарата, защото всеки бе чул по нещо за тази магична история с мориите, която оставаше все неразгадана докрай.

– Друг път – завъртя глава Благия, хвърли 5 лева на масата и излезе.

В това време Монката отвори вратата на кръчмата и се сблъскаха. Погледнаха се и си кимнаха. Очите им бяха едни и същи – сиви, с черни точици като планети около зеницата слънце. Можеха да режат като нож или да галят като пух на гугутка. Как така имаха еднакви очи, запита се докторът изненадан. Вятърът отвори прозореца развеселен.

Бялата мория стоеше до стенаха с ръка на гърдите, стаила дъха си. „Господи, ще успея ли да измъкна и двамата живи от китайския вирус?“ – мислеше тя. „Третата мория решава, забрави ли? – слезе от облака Черната. „Не съм.“ – отговори ѝ първата. – „Затова се страхувам.“ „Има защо, сестро.“ – рече без думи Тъмната и отлетя с гарвана към Китай.

– Монка – наобиколиха го мъжете, – я кажи нещо секретно за булката!

– Ааа – подсмихна се младокът, – нищо не знам. СИА отговаря за информацията.

„Как пък ще им кажа нещо!“, подсмихна се докторът. –„Много е сладка тайната.“

– Кажи де! – не го оставяха на мира мъжете, жадни за пикантни новини.

Лекарят повдигна рамене. От доктор Георгиев научи да си държи устата затворена, стане ли въпрос за жени. Особено пред пийнали мъже. Поръча кафе и се върна при компанията неохотно. Новините за китайския вирус не бяха добри. А горещото страстно събуждане от Мария, промъкнала се незнайно как покрай питбула Елефтера, още го държеше в шок и сладост. Такава гореща жена рядко се срещаше в живота. Защо сега?

– Я сподели нещо от кухнята на събитието! – не спираха да врънкат мъжете.

– Май роклята е поръчана от София – изстреля докторът, за да залъже маймуните с трици (поне временно, докато измисли какво после да им подхвърли пак).

– Ама къса ли, дълга ли, с голямо деколте или без? – не спираха подпийналите.

Погледът му случайно съгледа пак през прозореца гарван на клона. Какво ставаше?

– Едно вино, докторе? – щедро предложи кръчмарят бай Тасо, донасяйки кафето.

– Не мога – вдигна ръце лекарят. – Следобед съм на адреси.

Бе скапан и гладен. Не му се прибираше. Като проклятие срещаше прекрасни девойки или в неподходящ момент от своя живот, или от техния. Поне преговорите с Кольо Благия вървяха добре. Щеше да има етаж от къща само за себе си (не че му трябваше повече от една стая! Пусто око ненаситно...). Имаше нужда от спокойствие, а и тези сънища напоследък го връщаха към странната история за прадядо му Манол. Бе чувал, че Бялата и Черната мория били влюбени в него и едва не го убила тяхната обич. Спасила го по чудо Третата. Но колко бе истината в това? Говореше се още, че Бялата мория обрича на нещастна любов мъж, ако се влюби в него. „Защо точно аз, по дяволите?“, възпротиви се докторът. „Да си намерят друг. Не искам да страдам, а да се любя с Мария всяка нощ, докато се разпаднем от сладост и двамата.“ Вятърът пак долетя.

Докторът хапваше кюфтета с боб и печен лук, приготвени майсторски от кръчмаря. Мъжете се умълчаха, един вид, да не пречат на храносмилането на Монката. Пиеха и се споглеждаха. Умираха за клюки около булката, ама изчакваха – гладна мечка хоро не играе. Нека първо се наяде, пък тогава леко-леко ще му измъкнат информация по мед и масло. Още си беше зелено докторче, мислеха си мъжете. Трябваше време, за да узрее.

Щом лекарят обърса със салфетка устните си, бай Киро се прокашля авторитетно.

– Монка, а има ли си булката, нали разбираш – всичко? – и му намигна.

 Докторът понечи да го среже, ала вратата се отвори с трясък и кандидат-булката връхлетя сама вътре. Запъхтяна, хвана за ръка лекаря, изричайки бързо през сълзи:

– Татко иска да се застреля с ловната пушка! Моля те, веднага ела!

Всички наостриха уши като зайци, чули, че наблизо има градина с неохраняеми зелки. И впериха погледи в доктора, който невъзмутимо отпи глътка кафе и стана бавно.

– Спокойно – заяви той, а в главата му вече препускаха пет диагнози, блъскащи се като козлета коя първа да грабне вниманието му. – Защо ще се застрелва баща ти точно сега? – опита се да спечели време, дано кашата от диагнози се утаи малко, ама не – ставаше по-гъста и намирисваше на загоряло, докато Черната мория потриваше ръце.

– Как защо? – вече наистина през плач извика момичето. – Няма да може да води хорото на сватбатааа!

– Аааа, да! Сватбата. – потвърди Монката и в главата му падна гъста мъгла.

Отпи глътка вино от чужда чаша, както стоеше прав, и усети прегръдка светлина. Успокои се. Може би онова за Бялата и Черната мория все пак беше истина. „Трябва да запазиш леден вид.“, нареди си медикът. – „Иначе всички ще разберат за твоята предсватбена любовна лудост с булката. А даже не знаеш защо тя го направи.“ Искрено се надяваше Мария да му обясни, дори да се откаже от сватбата. Зеленичък беше все още.

Спомни си, че сутринта видя баща ѝ да припка като младо магаре напред-назад с покупки. Сега да беше тук Док! „Ама не е! – подсмихна се, подпряна на вратата, Черната мория. – Брои си дните като жълти стотинки в старческия дом. И не останаха много!“; „Защо винаги си толкова жестока? – застана срещу нея Бялата. „Не съм, просто съм реалистка.“ – подсмихна се Черната. „Твоят реализъм едва не уби мъжа, когото обичах.“, припомни ѝ сестра ѝ. „Обичахме.“, уточни Тъмната. „И виновна бе ти с ревността си.“

Докторът обиколи масата три пъти. Мария го гледаше озадачена. Точно сега ли намери да се върти около проклетата маса? Да я питаше човек защо го обичаше от дете.

– Няма проблеми! – успокоително прегърна през рамене момичето Монката, за което всички му завидяха и позеленяха като млади тиквички. – Сега ще оправим работата.

„Ще я оправим, ако е за оправяне.“, скастри се докторът. „Може да е всичко и нищо, ама като стане напечено, все аз на топа на устата.“, продължи да размишлява и завъртя главата си на изток, запад, север и юг, да не вземе да се разсърди някоя от посоките. „Спокойно, ти си дипломиран лекар. Доктор си, ама ти се тресат панталоните какво му е на бай Страхил.“, призна си младият мъж и мозъкът му припука от напрежение.

Излезе с момичето, последван от завистливите погледи на всички мъже в кръчмата.

– Ще го оправите, нали? – хвана го за ръка обнадеждена кандидат-булката, от което на Монката му стана горещо и в черния дроб. – До сватбата остават няколко дни.

О, Монката го знаеше прекрасно! От този факт му ставаше ту ледено, ту горещо, докато вървеше към къщата на болния. Още няколко дни, в които можеше да се опита да промени събитията. А защо? Не бе влюбен, не знаеше дали и Мария е. Пустата сватба!

Бай Страхил лежеше и пъшкаше, а всички около него плачеха – и майката, и бабата, и комшийката, сякаш тренираха за погребение. „Чак пък толкова зор за едно хоро.“, помисли си лекарят, но после въздъхна. Беше традиция. Ако не я спазеше, щяха да го одумват от Великден до Коледа и от Коледа до Великден сто години без понеделниците. Някои от традициите в това село бяха наистина смахнати (като хората).

Щом младият доктор влезе, всички излязоха от стаята и оставиха в ръцете му болния с облекчение. Лекарят разтвори спешната чанта и започна преглед – от най-елементарното. От петте диагнози, които се ритаха и бутаха в главата му, останаха две финалистки, които трябваше да награди. А те застанаха една срещу друга и си сложиха боксови ръкавици. Хайде де, подвикнаха, ние диагнози ли сме, или букова шума! На Монката му се искаше да бяха, ама не. Всяка смяташе, че е единствена и така се сбиха, сякаш деляха любовник. Трябваше да ги разтърве, поне временно, до сватбата.

– Мисля – бавно започна той, мерейки думите си като банкер, дето ще отпуска заем, – че имаш шипове в коленете. Ще ти направя няколко инжекции в коляното и ще видим какво ще стане – заключи докторът, избутвайки по-страшната диагноза назад. Тя обаче хич не беше доволна и го ритна по глезена, да не я пренебрегва така! На Монката му причерня и я срита ядосано в отговор. Диагнозата подви опашка и изчезна като дим – но временно. Беше обидена и решена да се завърне съвсем скоро с гръм, трясък и ураган.

 -Ама как в коляното? – облещи се болният уплашен. – Там сигурно много боли?

– Няма – успокои го докторът, както се лъже дете с близалка. – Ще взема най-тънката игличка. Само няма да мърдаш и да говориш. Все едно ще те хапне комарче.

– Нали ще мога да водя хорото? – хвана се за думата мъжът и дори седна в леглото от вълнение, ококорил смешно очи.

– Ще можеш – отговори докторът и съмнението го хвана за гърлото като клещи.

Ами ако грешеше? Извади ампула и ръката му не трепна. „Сега ще направя инжекция.“, каза си убедително Емануил. „Всичко ще бъде наред. Ти си лекар и можеш.“

Бялата мория го прегърна. „Мечка страх, мен не страх!“, повтори си няколко пъти младокът. После отиде за още спринцовки от частната аптеката, която какво правеше в това забутано село, никой не знаеше, а и не се интересуваше. Междувременно направи справки в интернет и се помоли да не греши. Беше истина. Неговият стар колега беше от няколко дни в „Погребалното бюро“, както селяните наричаха старческия дом на баира.

Как е могла дъщерята на доктор Георгиев да го тикне там? Неблагодарница!“ Толкова много ѝ бе дал, а сега – изхвърлен и забравен като улично псе от нея. „И от теб“ – припомни с обвинителен шепот Черната. – „И ти се сещаш за него само когато ножът опира до кокала.“ Монката виновно замълча, беше истина. Времето не му стигаше никак.

Докато траеше инжекцията, бай Страхил стискаше зъби, а под ризата на Монката течеше пот като в сауна – беше пипкава манипулация; дори се уплаши по едно време, че като стане, ще има мокро петно на дънките, ама нейсе, нищо не личеше, само дето имаше нужда от баня и питие, поне с десетина градуса по-силно от вино. И главата го заболя.

Прескочи до квартирата да се преоблече със скоростта на светлината, страхувайки се хазяйката да не го усети и натъпче отново с храна. Крайно време беше да се изнесе в мъжка къща. Така по-лесно щеше да му идва на гости и Мария. Дали? Нали се женеше!

Изненадата се, когато отвори вратата на стаята и до прозореца видя щерката на Страхо. Как бе влязла? С какво бе излъгала Елефтера? Или старата нарочно я пускаше?

– Какво правиш тук? – смаяно попита докторът, хвърляйки чантата на леглото.

Тя се приближи и го прегърна. Какво беше това? Защо точно сега? Мозъкът му прегря от мислене и изключи. Останалото видя само гарванът от прозореца, но тактично замълча. От уважение. Птицата също почиташе доктора, чието главоболие мина на мига.

Следобед го чакаха пациенти пред кабинета, а до сватбата оставаха няколко дни. Ако не можеше да разреши случая, трябваше да прескочи до Док в старческия дом. Малко неудобно беше да иска помощ от болния си колега пак. „Бъзльо! – сви устни Черната мория галено.“; „Още е много млад.“ – защити го Бялата. „И зелен!“ – отговори с усмивка Тъмната. „А ти предпочиташ зрелите.“ – ухапа я Бялата. „Да, ще почакам да узрее като Манол.“ Черната се обърна и отлетя. А Третата погледна намръщено след двете. Този път нямаше да им позволи да рискуват живота на доктора. И неговото щастие в любовта.

Мария седеше в градината с цветя и се чудеше какво да направи. Емануил я привличаше като магнит. Но не бе влюбен в нея. Бъдещият съпруг бе изгодна партия, но...

Денят измина неусетно в работа. Младият доктор тръгна към квартирата си с тежки стъпки. Пътят му минаваше покрай дома на Кольо Благия – хубава къща с големи прозорци и прекрасна градина – тихо и уютно място за живеене. Домакинът бе с благ характер, откъдето бе дошъл и прякорът му. Не се беше женил, но се говореше, че и никоя жена не му е отказвала. Бе дискретен, за разлика от другите селяни, и жените го обичаха. Той им ходеше на гости през нощта, прибираше се сутрин, но никога не разказваше любовните си похождения. „Колко много в очите прилича на мен.“, помисли си Монката, но отпъди досадната мисъл като конска муха от главата си. Не бе възможно да имат каквато и да било кръвна връзка. Тогава защо имаха еднакви очи? Гарванът се засмя.

Внезапно лекарят дочу мелодия на кавал – тъжна, красива, топла. Тя докосна сърцето му с устни и отлетя в клоните на ябълковото дърво. Мъжът спря изненадан. Не познаваше никой да свири така в селото. Мелодията плуваше в градината на Кольо, докосваше сърцето на човека до оградата и пак се връщаше в тъмното скривалище на мрака. Усети прегръдка светлина до сърцето си, сякаш женска ръка помилва душата му. Какво беше това, по дяволите? Нима имаше нещо вярно в легендата за Третата мория?

Монката стоеше озадачен. Бе чувал таласъми, напуснали мястото, където са били вградени като живи, да се настаняват в човешки домове. Възможно ли бе да е истина? Нямаше отговор, но като истински хуманист грабна звучното име Герчо и го даде на странния свирец. „Подхожда повече на прасе.“, укори се докторът, но после се засмя. Щеше да се наслаждава на безплатни концерти в дома на ергена. Към мелодията се прибавиха и щурци, с което идилията стана пълна. Грациела бе намерила своята сродна душа и концертът на влюбените таласъми преливаше от любов и светлина. Вятърът танцуваше между цветята микс от сиртаки и ръченица, а облаците спяха доволни. Светът на нехората бе топъл и чист. Дори гарванът се разхождаше мълчалив важно на клона.

След епичната битка с вечерята, донесена от Елефтера, докторът се тръшна в леглото, твърдо решен да се изнесе, преди да е станал прасе. С тази щастлива мисъл заспа и засънува чуден сън. – Той и щерката на бай Страхо се женеха, баща ѝ подскачаше на главата на хорото и викаше с всичка сила: „Ха така, ей така, у бре, доктор зет ми стана!“ В просъница чу виковете на хазайката, опитваща се да спре някого да влезе при него. Явно неуспешно, понеже по вратата се стовариха силни удари, тя се отвори със скърцане (будилник не му трябваше) и бай Страхил наистина се появи, танцувайки подобие на танца на вятъра – ръченица ала сиртаки. Лекарят и мориите гледаха изненадани танцьора.

– Монка – викаше мъжът въодушевен, – проходих! Сега да ми дойдат сватовете, да видят сакат ли съм, или не съм!

Мъжът се въртеше като пумпал из стаята, а докторът отваряше ту единия клепач, ту другия, като мигащи лампи на бариера за влак. Бе улучил и диагнозата, и инжекциите. Трябваше да каже обаче на човечеца, че подобрението е временно, но точно сега не искаше да разваля доброто му настроение. Още повече, че в сърцето му гореше огънят от докосването на дъщеря му. „Която ще се жени, Емануилее!“ – извика в мозъка му Черната мория и лекарят се разсъни. Щеше да се жени, при това за богат компютърен специалист от София. И кучетата го знаеха в селото. СИА не си губеше времето. Но надеждата умира последна, пишеше в книжките. Защо ли им нямаше вяра напоследък? Вятърът изфуча.

Монката знаеше, че няма шанс финансово срещу избраника – оня беше от богато семейство в София, фрашкан с пари. Черната мория, дето все си навираше нос, където не трябва, го дърпаше за перчема и му нашепваше в ухото: „Нищо не се знае, нищо не е сигурно. Може да се върне Мария след месец-два-три. Жените са непредвидими. А може и ти да отидеш в София, преди пак да си дойдеш тук.“; „Съвсем съм изгърмял, чувам гласове.“, ощипа се Монката и разтърка очи. Черната мория отлетя, изпращайки му въздушна целувка. Бялата зае нейното място, слагайки ръка на сърцето му. Третата седеше върху крилете си в светлинна люлка и мислеше какво да скрои, за да ги отпрати надалеч.

Докторът слушаше с едно ухо страстните си мисли и хем му се искаше да ги перне по врата, хем му бе сладко да помечтае за красивото момиче. То му напомняше някого – с тази светлина в очите и топлината на бялата ръка, с нежния глас и усмивката, с устните.

Докато отвори уста да каже нещо на танцуващия из стаята, хазяйката влезе и избута Железния навън като сумист съперник:

– Хайде, върви си, кое време е, трябва да си почине докторчето.

 Думата „докторче“ бодна сърцето му като трън и се разположи в него като султан на диван. „Що ми трябваше на баир лозе?“, упрекна се Монката. „Мъртви ли да вдигна от гроба, за да ме признаят за доктор? Виж съдбата на Док! Каква награда получи? Няма смисъл да бъда герой за всички. Искам да съм само за Мария. Ама тя дали ще поиска?“

Бялата и Черната мория слушаха мислите му и всяка имаше план. Скоро щеше да се наложи докторът да се бори за човек със смъртта. Двете нечовешки сестри се ослушаха. Третата мория бе тук и търсеше път към Душата на Монката. От това им стана страшно.

А той бе грабнал химикал и пишеше бързо в зеления тефтер нова рецепта – за лекарство против самота. Бялата мория надникна през рамото му. Обичаше този мъж ревниво, защото вече го беше обичала. И изгубила. Черната мория също се приближи. И тя се усмихна тъжно – обичаше този мъж тайно и го беше изгубила. Сама избра поражението, за да живее той. Нямаше да го признае никога. Все още обичаше Манол, а наследникът му беше в душата ѝ. Но и тя беше в неговата, поне с малка частица трошица.

Лекарството против самота бе толкова просто. Само трябваше да се смесят в равни количества вяра, надежда и обич – към себе си или света. Монката бързо дописа рецептата. Доволно затвори тефтера и чу ясно глас. „Коя си ти?“ – объркано попита той. „Аз съм тази, която ще спасиш, спасявайки себе си“ – отговори гласът и изчезна в мрака.

„Мария скоро се жени, направи нещо, Монка!“, наруга се докторът и се ослуша.

Грациела свиреше с листата на ябълковото дърво, а звездите се къпеха в сините вълни на времето. Третата мория, прегърнала душата на Монката, с пулс от неговия пулс, слушаше също прекрасната музика. „Събирай сили, Емануиле! – повтаряше нежно тя. – Ураганът, който идва, е страшен! И ти ще спасиш не една душа с моята помощ и обич.“

Докторът спеше, сънувайки огнен сън. Тази нощ Мария пак щеше да дойде при него, да го разтвори в сладост и да си тръгне, преди да се събуди сутринта. И Емануил пак щеше да тъне в догадки защо го прави, като я чака сватба. Но девойката нямаше да му каже истината. – Че го обича от малка, че винаги бе мечтала да бъде неговата любима жена. Понеже той, кой знае защо, минаваше покрай нея без капка внимание досега. Очите му бяха затворени за красотата ѝ, докато бе ученик в гимназията. После и докато беше студент. Едва сега я видя и тя нямаше да пропусне момента. Дали щеше да има него, не знаеше, но ако мориите ѝ помогнеха, щеше да вземе част от тялото му до смъртта и после.

Третата мория сваляше звезди и ги заплиташе като светулки в косите си. Мракът се сгуши като кадифена котка в краката ѝ, за да слушат заедно мелодията на Герчо и Грациела, свирещи на кавал и щурци. Вятърът се промушваше между листата на близкото дърво и ушенцата на цветята, успокоен от красивата музика. Светът все още бе цял и красив. Как щяха да го опазят такъв от хората и алчността им?