Той седна напречно на леглото и се отпусна назад. Подпря гърба и главата си на стената и се опита да издърпа одеялото, върху което се бе излегнал. „Определено трябва да спя. Оффф, ама защо не махнах това одеяло преди да легна... няма значение...”. Възглавницата бе хладна и приятна. Вестибуларният му апарат бе извън строя и не му позволяваше да определи посоките. Този път чувството бе приятно, а не както обикновено объркващо. Чистите завивки го обвиха и той затвори очи…
Звънецът на входната врата имаше навика да крещи натрапчиво при натискане на бутона, но този път прошепна в ухото му: „Извинявай! Може ли за момент? Спешно е.” Дани се изправи с тежка въздишка. Обу пантофите си и завлачи крака към вратата. Коридорът изглеждаше стерилен и дълъг.
- Кой е? – попита Дани, сякаш имаше значение, вече бе завъртял ключа и отваряше вратата.
- Здравей, Дани.
Беше съседката от седмия етаж на другия вход. В ръката си държеше някакъв измачкан лист и нещо като пластмасова чашка.
- Здрасти, лельо Таня. ...