36.

Стигнах 35 глава и си рекох – те, до тука съм!

Казах, каквото имах да кажа и...

И се сетих за още куп неща, които не споменах даже.

Така в девети клас прочетох „Илиада” /ама цялата, едно старо издание с чудесни илюстрации/, „Хамлет”, „Фауст”...

Което ми изигра лоша шега по-сетне.

Втори курс, изпит по антична и западноевропейска литература. Въпроси – Омир и Гьоте.

Ухааа...

Картечница!

Преподавателката – професор Людмила Стефанова /после се разбра за служба в ДС и други неща/, асистент Симеон Хаджикосев, готвещите се за изпита – във възторг.

И ме пита за личното мнение относно „Фауст”.

Като почнах – „Остаряла класика... да, има много неща в нея, но няма интересни... не е съвременно...”

Намръщи се, взе книжката, каза да изчакам.

Паля фас в малката отбивка до асансьора – пред тоалетната. Старото крило, централното. Тогава се пушеше навред.

Иде Симеон и вика: „Що й каза това за „Фауст”? Знаеш ли, че тя докторската си дисертация е правила върху него?”... Дава ми книжката – мн.добър /5/.

Ядосах се. Тя ще ми каже...

Прибрах се, седнах над „Фауст” и пак я прочетох. Ама това – на 21 години. Шест години след оня прочит. И след казармата, след самостоятелния живот... Абе, малко пооблъскан и втасал...

Даааа...

Изключителна книга!  Но не бива да се чете рано. Какво ще разбере един 15-16 годишен хлапак? Освен сюжета?

А книгата е много, много дълбоко интелектуална. Не е за Сульо и Пульо, не е и за началника им.

Сега само се споменава в училище и малко така – отгоре, отгоре...

Но каква е ползата на слепец да описваш колорита на картината...

Та даскалите Станчев и Николов ме научиха да уча. И да мисля. По-точно – дадоха ми възможност да търся и намирам. Каквото падне. Но и да знам кое къде да подредя. И как...

Сещам се, в една езикова гимназия /бях малко и даскал там/, звездата на класа – Светозар, не беше се подготвил за „Евгений Онегин”. Звезда – комсомолски секретар, пълен отличник, капитан на училищния футболен отбор, с гадже от по-малките... Кога успяваше?

Но този път не беше успял. И като почна да развива...

„Онегин застрелял на дуела Ленски, защото му бил приятел и го обичал...”

Ъ?

Убил го, защото...

„Да – вика Светозар – Онегин е десет години по-голям. Изживял е всички разочарования и заблуди, които Ленски тепърва ще срещне. Станал е циник, скептик, реалист  - какъвто Ленски ще стане после. Сега младежът е романтик, влюбен, искрен, щастлив... И Онегин го убива, за да остане завинаги такъв...”

Ега ти логиката!

Но – желязна!

И смислена...

Не пише така в учебника, може да се поспори, обаче...

Оставих му шестак. Ами мисли момчето! Което е най-важното...

37.

Разправях ви за субективизма при изпитите.

Видях го още на първия. 10 януари 1974 година. История на БКП.

А първият изпит е задължителен за студента. Както при момичетата... Оппа! Увлякох се...

Трябва да го вземеш! Изгърмиш ли... Някаква психологическа неувереност ли, какво...

А тая история... Конгреси, програми, числа... Бе, туй идеологията се изразявала математически, а не с думи.

Чета аз предния ден, та пушек се вдига. За ден трябваше да усвоя всичко. Което не беше трудно – по-късно се изпедепцах.

Но него ден закъсвах. И на вратата се позвъни. Златко Пилев, бъдещият генерал.

„Какво правиш?” . Обяснявам му. Той подметна конспектите и записките, пък рече: „Дай да идем на едно място. Имат страхотни тезиси – кратко и ясно...”

Що не?

Така я бях закъсал...

Тръгнахме. Пеша. Щото в студент пари... От „Баталова воденица” – официално „Сердика” до „Възраждане”. И каза: „Я да видим там – да не е моят човек вътре...”

Винарна „Братислава”. Наполовина пълна. От една маса ни махат – известни вече футболисти. Начко Михайлов, Павел Панов и компания.

Отидохме. Златко ги познаваше. Запознал ги някой, пък го харесали. Златко беше като Атос – сериозен, с чувство за хумор, целенасочен, малко сух.

И той ми казва: „Дай да пийнем по едно, после ще продължим...”

А на мен – като моряк пред цунами. Няма де да бягаш, става ти все тая – фаталистично и дори интересно.

Та пийнахме по едно вино. После по още едно. Някой имаше рожден ден – хайде и от него...

А Златко ми обяснява – не бива да се учи в деня преди изпита. В главата става пълна каша /усетил го бях!/, объркваш и това, дето го знаеш.

И на другия ден – на изпит. Като Иисус пред кръста.

Нашият преподавател се беше разболял и изпитваше някаква негова колежка. Отидохме пред кабинета й, влиза един, втори...

Дойде моят ред. Тегля билетче – осми конгрес... Знаех го. Колкото седмия и деветия. Демек – бъркоч и паника.

Сядам да се подготвя. В това време едно маце почна да говори. За култа към личността. Почна да го разнищва – ма, колко лошо било, ма, такива ми ти работи... Тоя Вълко Червенков – Лошият вълк по-добър от него...

Пък преподавателката едва не рипна със стола барабар.

„Вие, колежке, четохте ли статистиката? Колко пъти са сваляни цените? Как са живели хората?...” – и взе да й цитира.

Аз не губя време – отворих пищовите и преписвам. Успях!

„Двойка!” – казва изпитващата.

И седна друг.

Моят ред дойде, когато тя вече беше изпушила и имаше почти нормален вид. Хакна ми една четворка /берекет вересин!/, излизам.

А в пушалнята оная ревееееееее...

Като ме видя: „Жороооо, нали всичко си казах? Ти чу? Защо ми писа двойка?”

Таман да почна с народното „Ама, патко...”, но рекох да съм кавалер.

„Ти, викам й, видя ли табелката на вратата?”.

„Какво да я гледам?”.

„Има, има... Пише „доцент Червенкова”. Ти на дъщеря му критики за него ли ще правиш?”...

Дааа...

Като в оня виц. Излиза един от изпит по БКП и се хили. „Какво стана?” – „Скъсаха ме!” – „Ми що се радваш?” – „Пешо направо го арестуваха...”

38.

А в трети курс май – пак се разболя преподавател по идеологическите. Май научен комунизъм беше. Колкото научен, толкова и комунизъм.

И дойдоха от Шумен да ни изпитват двама. Та се налагаше да избираме при кого ще влезем – при Куртев или Манафов. /Ега ти имената, а? И какво ли се криеше зад тях…/

С тоя, дето ме изпитваше, влязохме в спор – в Куба революция ли е било или преврат. А Куба ми беше интересна и любима страна. И му цитирам историята – Батиста бяга, военните вземат властта, после е предават на Кастро – чак на 8 януари...

Де е революцията?

Ама той си знае написаното и ми говори за социалистическа революция. Когато Кастро чак няколко години по-късно – след заплахите от САЩ, обявява, че тръгвали по социалистически път.

Както и да е, остави ми петица.

Но шестица имах при един млад асистент. Николай Василев се казваше /лека му пръст, свестен беше!/.

Обявиха, че студентите, получили шестици на писмените работи, могат да се явят по-рано на изпит.

Аз нямах, ама трябваше да бързам за Бяла Слатина – не помня защо, но се налагаше. Та помолих и мен да изпитат, той се съгласи.

Професорът го беше оставил да оформи тия ученолюбиви звезди. И се бяха събрали двадесетина зубрачи.

Мен остави за последно.

Към обяд ги прекара всичките. И влязох. Теглих билет, показах празната тетрадка, дето ще си водя записките, седнах.

Някаква очиларка пееше нещо си за диамата и истмата. А аз чаках...

В тоя момент се отвори вратата, показа се някой, каза: „Извинете...” и замина. Без да притвори вратата.

Станах, затворих, седнах. Като пътем вдигнах от пода тетрадката, която бях съборил в бързината.

Вратата отвори Златко.

А трябваше – за да стана и взема тетрадката, да я обърна и да преписвам от пищовите там.

Преписах де.

Заминаха зубърките. Седнах.

„Първи въпрос”, вика Николай Василев.

„Масовата култура” – казвам примерно.

„Има ли у нас масова култура?” – пита той.

В учебника нищо не пише, даже се намеква, че само в гнилия Запад има подобно нещо.

„Има – отговарям – Лили Иванова, Ст.Ц. Даскалов...”

„Шшшт” – казва той.

И като почнахме...

От масовата култура до черните дупки във вселената, възможни извънземни и невъзможен комунизъм...

По едно време гледа часовника.

„Малей, аз имах часове при задочниците! Дай книжката!”

Пише, подписва, заминаваме.

Поглеждам – шестак!

Което означава, че съм правилно подкован идеологически – само високи оценки по съответните така нужни предмети...

39.

Както споменах – водехме правилен организационен живот.

Още в гимназията пушачите членувахме в дружество “Фас”. Устав, знаме, председател...

В Университета си направихме дружество за свободен живот.

Идеята – няма да съм скромен, беше моя. То и кой беше толкова шантав...

Направих устава, членски книжки – подвързани с кожа, със снимки, грамоти...

Кръстихме го Национална Асоциация на Студентите-Цокачи “Свети Трифон Зарезан”. Създадена, както пише в Устава /пазя си го!/, за да развива певческите способности на членовете си. И да ги подкрепя морално и най-вече физически след събИрания-концертите.

Имаше титулуване – кандидат-цокач, цокач, майстор... Трудно достижими титли. За четири години завърших едва “майстор цокач”. Само Огито от Плевен /оня, черния/ стана “Народно пиянде”.

Важното беше, че се събирахме – най-често на тавана, черпехме се, пеехме /Висоцки! и народни трапезни песни/. Слушахме музика. Като споменах Висоцки, нека кажа, че имаше един лентов магнетофон с над 500 негови песни.

Събирахме се, викам, на тавана. Там си беше дом Аврамов. Кой ли не знаеше де е ключът...

Често се е случавало да се прибираме, а на вратата сложена бележка, в нея пише “Витоша” и два билета за филмотечното. Пък като изгледаме филма – на масата стои бутилка или парлак салам, или други сладки неща.

Веднъж ни писна и рекохме, че затваряме хана. Заключихме и взехме ключа с нас.

Връщаме се от лекции – вратата разбита, вътре едни седнали, пеят със съпровод на китара и викат: “Айде, бе! Къде сте сложили тоя ключ?”.

После направо не затваряхме...

Компанията беше основно от седем човека – Златан, Оги, Анкъл /Николай Николов, софиянче, ама свестен/, Коцето Кабасанов от Момчиловци, Компанейрото – Краси Миладинов от Благоевград, чирпанлията Недко Петров... Плюс две момичета. Е, условно казано. Омъжени бяха, едната с едно, другата с две деца.

Ама си бяха наши хора – никакви мъжко-женски истории, събирахме се за лаф. Има приятелство между мъж и жена, има.

Констанца после стана главен редактор на “Отечествен фронт”, почина и вестникът залезе. Но това е друга история.

Често идваха и мъжете им – свестни момчета, наши хора.

А ние бяхме в по-особено положение. Разпределяхме събИранията. Ако ще си приказваме, обсъждаме, спорим – каним мацките.

Ако ще пием...

Жените нямат работа там!

Че как така? Или ще се освинваме, или... А не бива да сме в див вид пред момичетата. Та затова...

Тук скромно ще премълча куп истории...

Какво ли не знае това таванче...

Сградата на “Васил Коларов” 64 май беше, се издигаше на три етажа. После таван. С яки трегери. Единият минаваше през стаята и го използвахме за стол.

Когато на 4 март 77 се разтръска всичко – ние таман седяхме на него трегер и си лафехме.

Рекохме, че някой бута отвън, погледнахме и видяхме тичащите по стълбите.

Изнесохме се.

Дворът на кооперацията голям, квадратен, с дървета – стар софийски двор. И се пълни с бягащи. По едно време тича някаква баба. Изглежда, от банята излетяла.

Гола...

След нея куцука дядо с хавлия в ръка и крещи да спре и се облече.

Смях... И страх... Човещини...

40.

Но – пак ще повторя, учехме здравата.

И четяхме.

Библиотеката на Университета я иззобахме избирателно. Избирателно, защото цялата няма как да прочетем.

И в Народната ходехме.

Веднъж академик Динеков /а ми преподаваха петима академици!/ ни заведе на стаж там. Работихме по вестниците от Възраждането. Картотекирахме ги. Бавна, пипкава работа, но...

Но да държиш в ръце хартията, която са държали Ботев, Каравелов, после Боян Пенев... Тия вестници бяха от негова сбирка. И Боян Пенев често си е водил бележки върху им.

Стихове на Ботев – коментар на Боян Пенев...

Колцина ще разберат какво означава да си в съприкосновение с историята...

Да, и Тодор Живков е история, и бригадите са история, и Университетът е история...

Но Ботев, Каравелов, Славейков, Чинтулов...

Тук не описвам – просто думите наистина не стигат...

А друг път преливаха.

Например, когато на едно упражнение млад наперен асистент се опита да ни обяснява,  че             Елисавета Багряна е била едва ли не с комунистически прогресивни възгледи...

Моллля???

Ами да, вика – ей го стихотворение, дето пише, че чака пролетта да дойде от изток, това е символ на Съветския съюз, пък стихотворението е писано през 1943 година, значи тя е прозряла бъдещето...

Малей, като рипнахме...

Извадихме Вапцаров с неговата “Пролет бяла...”, направихме сравнение, показахме /абе, и той го знаеше, ама нали.../ гигантската разлика между стихотворението с революционен смисъл и природната картинка...

Изобщо – групата ни, пета група, беше интелигентна, бойка, весела, шашкънийска.

Хареса ни и Сендов – тогава ректор. Идва веднъж една жена и казва на преподавателя, че академик Сендов вика пета група на разговор.

Той така правеше – кани студентите, пита за всичко, води си бележки, често помагаше... Та отидохме ние, разприказвахме се – свободно, ама като волни птички, натопили човки в джибрите...

И после често ни викаше.

Веднъж беше на среща с правнук ли, нещо такова, на Пушкин. Ние бяхме интелигентни хора, знаехме, че синът на Пушкин е участвал в Освободителната война, разговорихме се с човека, разказа ни и за себе си... Абе, нормален човек си беше – никакви фукльовщини.

И по едно време като каза: “Да, ние сме ви освободили от турско, дали сме ви християнството и писмеността...”

Е, тогава като рипнахме.... Метафорично, де!

Почнахме го – кога е покръстена Киевска Рус? А България? Как така век и половина след нас са приели християнството, пък са го донесли тук? Тогава е донесена и азбуката в Киев – сто и петдесет години след Преславската школа..

Човекът се смути, рече само – “Ами то в учебниците пише така...”, но взе да разпитва, още повече се разприказвахме, после заедно със Сендов отидохме в “Грозд” и...

Ама как да забравиш...

Пък веднъж...

Не, хайде да спра за малко...

Толкова истории, толкова хора, толкова научено, толкова разбрано...

И толкова забравени неща, които подават глави от дупките в паметта...

Хайде до тук...

Някой път...

Може би...

Евентуално...

Повече.

ПОСЛЕПИС

И, знайте – разказвах само истината.

Понякога фризирана, често украсена, случвало се е и с някои ремонти.

Ама няма как да е иначе...

Лъжите правят живота по-красив и интересен.

Всички жени го знаят...

Ако някой тук се познае... Значи е трябвало да измислям повече.

Но истината е по-привлекателна и интересна...

После имаше още доста важни моменти в живота ми. Например, женитбата.

На 8 януари 1978 година.

Но свършвам до нея.

Защото това е краят на съзнателния ми живот.

Другото е в легендите...