Бо стоеше отегчен на една от многото синьо-лилави скали с остри ръбове, гледащи към долината на лунните спомени. Тя представляваше пуста местност, с няколко средно големи кратера, издълбани от риби – сухотворки. Те бяха непретенциозни същества, обитаващи скалисти райони. Не напускаха често скривалищата си и водеха сравнително спокойно съществуване, но когато местните се гавреха с тях и играеха на риболов, ставаха необичайно раздразнителни. Тогава слагаха мъхестите си палта и напускаха без предупреждение скалите. Дълбаеха неуморно кратери  в знак на мълчалив протест, тъй като нямаха право на гласни струни, отказаха да се редят на опашки, когато ги раздаваха от местната комисия за разпределение правото на гласове, но това е една друга история.. Най-гадното в тази работа бе, че се вдигаше такъв прахоляк, че всички се втурваха да залостват врати и прозорци, а на мистър „Пропър” направо му идваше да си подаде оставката.

Доктор Бо и Табу си имаха тяхна обичайна практика. След дълъг и уморителен ден, прекаран в лов сядаха смирено, а докторът изпускаше парата с безконечните си монолози, пушейки сериозно една малка лула. Табу от своя страна слушаше с интерес и като попивателна хартия възприемаше думите, стараейки се да натрупа достатъчно информация, за да има какво да си спомня след време. Защото рано или късно в живота на всяко същество настъпваше онзи момент, който наричаха с гръмкото име – УНЕС ( ужасно незапълнено с енергия съществуване). Това бе генетична болест или поне така смятаха, за която специалистите все още не знаеха много. Но тя поразяваше всички. В някакъв момент неразгадани фактори я отключваха. При едни в по-ранна възраст, при други на по-късен етап, при трети – още с раждането им. Състоянието на поразените се характеризираше с пълна апатия към околния свят, липса на енергия и интерес към всякакви дейности. Те всички просто ставаха сутрин, изпълняваха обществените си ангажименти, прибираха се и лягаха без да са изпитали удовлетворение от изминалия ден. Това бе просто поредния ден, избутан някак си. Губеха усмивките си, концентрацията си, после креативността и накрая се превръщат  в механизирани роботи с тракащи части, готови за рециклиране. На следващата сутрин картината се повтаряше. Нямаше физиологични проявления. Нямаше и ваксина, тъй като причините все още се изясняваха. Нямаше и лечение. За сега се вярваше само, че отварите от перести миди забавят процеса. За това и поразените ги караха да се наливат като обезумели със завидни количества перестомидиева тинктура, 30% разтвор.  

Докторът не знаеше със сигурност дали изпитва само отегчение или отегчение, примесено с умора. Истината бе, че от 94 години правеше почти едно и също нещо – ловуваше всеки ден мечти. Вече до болка познаваше реакциите им. Беше свикнал с подходите, скривалищата им, дори знаеше как да улови най-смелите от тях.  Табу от своя стра бе неопитен ловец. Само при вида на несръчния хват на лъка, върху лицата на мечтите се изписваше присмех, което естествено ужасно много дразнеше Табу, правеше движенията му още по-неуверени, а шансът му да си улови мечта падаше до 0,236 %, което за тамошните стандарти си беше доста малко.  Затова и тази привечер отново нервно люлееше краката си над пропастта, не осъзнавайки, че с тези груби жестове има шанс да халоса някоя риба-сухотворка между очите, тя да си помисли, че я гаврят с риболов, да събере хайката и да издълбаят поредния кратер в долината на лунните спомени... ужасна история...

-Бо, какъв е смисълът? – нервно се изтръгнаха думите на Табу.

-За кое? – отвърна вяло Бо.

- На мечтите? За какво са ни, така или иначе веднага щом я хванеш, мечтата умира. Не можеш да я задържиш, да и се порадваш, да си поговориш с нея, за нищо не стават.

- Такива са правилата, Табу. Трябва да ловуваме мечти, за да имаме право да останем тук. Те са като вкуса на шоколада – удоволствието е краткотрайно, породено по-скоро от очакването. Не са предназначени да ги правиш нещо друго. Удоволствието е в преследването на мечтите.

-Не разбирам.

-Няма нищо за разбиране. Просто правилата са такива. Трябва да ги спазваме. Е, добре, ще се опитам да ти разкажа. Преди много години, още когато облаците са се въртели на обратно, нашите предци са били завладени от Зелените великани. Днес не ги виждаме, защото са се оттеглили на изток и са ни оставили на мира. Причината за спокойното ни съществуване е била Тройното споразумение, което са подписали. Между нас, Великаните и Мечтите. В него подробно в подточки са изложени задълженията на всички страни. Мечтите обичат да ги преследват, Великаните се хранят с тленните им останки, а ние ги убиваме. Ако спрем, ще се пренасели от мечти, защото те не умират, докато някой не ги улови, а Великаните ще останат гладни и тогава ще ни нападнат отново. Освен това се вярва, че физическата активност при  преследването на мечти предпазва от УНЕС.

-Кога имаме право да спрем? – попита отчаяно Табу.

-Нямаме право! – отсече Бо, втренчен в синкавия хоризонт, където залязващото слънце пръскаше последните си за деня лъчи.

-А тези от нас, на които ловът не им се отдава?

-Не ти се отдава, защото не полагаш достатъчно усилия.

-Но нали именно ти казваше, че, когато намериш това, което ти се отдава, не е необходимо да полагаш усилия.

-Усилията са напразни действия, а не действия въобще. А ползотворните действия идват след определен брой неползотворни. Това важи и за мечтите. Изискват се усилия, защото преследването на мечти не е по желание, това както ти обясних вече е по задължение, за да откупиш правото да стъпваш в долината на лунните спомени... колкото и да не ти се вярва, дори най-отегчените хора изпитват удоволствие от лова на мечти, колкото и да не ти се вярва след време ще изпиташ същото и ти. Трябва да започнеш с по-лесни. Тогава няма да носиш бремето на разочарованието. Първо по-близките, по-слабите от тях. Ще видиш, когато натрупаш известен опит, ще се появи удовлетворението и ще ти хареса... Дори сам ще започнеш да преследваш по-недостижимите от тях.

Табу вече не слушаше... беше го обзело онова странно състояние, в което всичко изглеждаше лесно, приказно и постижимо. Направо му идваше да ритне между очите някоя риба-сухотворка.