Нищо не е това, което изглежда, че е

Седя на крайчето на една отрупана с отбрани ястия и питиета маса, едни от други по-пикантни и пивки. Във въздуха се носят благоухания на вкусни гозби и дразнят широко разтворените ми ноздри. Като прегладнял пес поглъщам лиги и ближа пресъхнали бърни в предусещане за нещо вкусно и сладко. От двете страни на масата в прави редици са подредени меки и удобни столове, които започват да се заемат по единично или на групи от поканените гости, все едни такива важни, горделиви и студени дами и господа – каймакът на обществото – ВИП персони, лъснати и огладени по последна дума на модата, със скъпи маркови костюми и обувки от най-висш клас, не като моите, подпетени и очукани, а от специална – крокодилска кожа, на стойност няколко хиляди евро. Хора надменни, с мрачни и кисели физиономии – позьори от висока класа и със самочувствие на полубогове и нещо по-такова, отрупаните им с пръстени меки и нежни ръце блестят с всички цветове на дъгата. Само златните им украшения и аксесоари, различни видове брошки, обици, гривни, златни верижки, колиета и други, инкрустирани с разновидни скъпоценни камъни,  струват цели състояния.
Залата е просторна и светла с големи прозорци, откриващи панорамни гледки към широкото и плодородно тракийско поле. Огромен полилей с безброй кристални телца виси над главите ни. Гъста мрежа фина дърворезба с орнаменти от гроздове, лозови листа, клонки, слънчогледи и други цветя оплита тавана. Цари дълбока и тягостна тишина. Господинът на централното място, с тежкия и смразяващ поглед, човекът с едрото телосложение и мускулатура види се дирижира реда в залата, настанява новопристигналите по местата им, определя вида на гозбите според ранга и заслугите. Големите му зорки очи следят всяко действие на гостите и прислугата, огромният му лоб блести като слънце. Кръшни и дългобедри сервитьорки в леки премени сноват като пеперудки от двете страни на масата. Улавям за кратък миг погледа му и изтръпвам целия от огъня на злите му, тигрови очи, които ме изгарят отвътре, усещам омразата им и се опитвам по някакъв начин да остана незабелязан, да се скрия зад гърба на другите или да потъна в земята.
- Къде съм, що ща тук сред тези изящни и добре охранени дами и господа. Аз, опърпаният, с лекясалите лакти, с изкривените и очукани обувки – питам се и сам си отговарям – човек съм и всичко човешко не ми е чуждо, защо и аз да не се облажа като хората, нали Конфуций го е казал, дяволите да го вземат: «Яденето е наслада и благоденствие», тогава, защо да не се престоря на гьонсурат, та поне веднъж да се назобя като бял човек, а тези господа що за хора са, кой какъв е, кой е кум, кой е сват и кой е на булката брат? Що за птици са, нали са хора като мене, ама я!...
Така си мисля аз, но дали другите са не същото мнение, я чакай да попитам.
- Ваша милост, вие на булката какъв се падате? Може би сте от страната на кума, а? – питам аз съседа до мен, но гласът ми гасне като глас в пустиня, не удостоен с отговор.
Разбирам, че излишният тука съм аз, че съм се прицелил много на високо и лъжицата не е за моята уста.
- Ице, не си за тука, моето момче, ами подвий си куирука* и да те няма! – казвам на ума си аз.
- Какво се вреш там отпред, бре, що се пречкаш ? Кой те е калесал тебе бе, серсемино, дръвник с дръвника! Говедо, идиот такъв! – дере се един от гостите, реве и се къса , а ушите ми червенеят от срам, а и как няма да червенеят, след като ме унижава с разни там епитети пред толкова много хора.
- Аз, такова... - мъча да се оправдая.
- Тука не е място за отрепки и за боклуци като тебе!
Право да си кажа, стана ми мъчно, душата ми цялата от болка се тресе, тежко ми е и не мога да се съвзема, да бяха ме ударили или заплюли, нямаше да боли така. Рухнах като човек, като личност, налегна ме самосъжалението. Язък, че съм се мислил за нещо пò така, но, уви! Ей на - долна отрепка съм, боклукът на обществото! Боли, брат, да знаеш как боли да те нарекат некадърник, долна и гнусна отрепка, ще ти се да си туриш край, защо ти е да живееш като неудачник, без достойнство и чест, като посмешище за другите. Не знам вие, но аз не мога! Отде да зная, че тук било за богоизбрани.
Бавно и заднишком, под злобните и пронизващи погледи на разярената тълпа, ръководена от разпоредителя на залата, господинът на централното място, напускам залата оплют, омаскарен и унизен.
Отвън пред самите ù врати има стълпотворение от недоволни хора, събрани на групи по интереси и амбиции, с различни вкусове и предпочитания. Едни от които желаят супите по-пикантни, подправени с чуждоземни поправки и подлучени. Втори настояват пържолата да бъде по-препечена и сочна, трети – алангле. И се теглят ту наляво, ту надясно или в центъра, с различни маскировки и бои, алени, сини, жълти, пембени и др. Можеш ли ги разбра що за хора са? Ту се обединяват и коалират, ту се люспят и делят като вълци единаци. Едни били стогодишни, други не знам колко годишни и т. н... 
Между тях се откроява един човек с остър мефистофелски профил и с ехидна усмивка. Около него групата е най-сплотена и единна. Той е водачът на амбициозните субекти с прикритите интереси, завоалирани зад добронамерени цели, цели в името на общото благо. Обвиняват ги, че били само месоядци, но в редиците им има и вегетарианци, ей тъй само за адет...
Този съвременен Мефистофел говори нещо неразбрано, с двусмислици, недомлъвки и с недоизказани мисли, не че другите са по-ясни и разбираеми, не, разбира се.
- Права и свободи за всички без оглед на физиката и чревоугодничеството, свобода на различните предпочитания и вкусове. Софрата била е наша и пак ще бъде, ние сме я управлявали и пак ще я управляваме, ножът и хлябът в ръцете ни са били и пак ще бъдат!...
Господинът и подобните на него играят под чужда свирка, целта им е да се докопат до хляба и ножа, за да го харижат на враждебни и заинтересовани външни сили.
По коридорите цари пълна лудница, всички говорят, никой не слуша. Сякаш се води диалог между глухи и психично болни. Някои пеят, други плачат, трети си тананикат или се смеят без повод, или жалят за миналогодишния сняг...
Едни на други хората се хапят и ръфат като кучета и ръгат в ребрата с лакти. Ругаят се и се псуват на майка, сякаш светът им е крив. Омразата се чете в очите им и само малък повод е необходим, за да се разкъсат едни-други. От време на време прозвучават призиви ту отляво, ту отдясно за ред, спокойствие и дисциплина, за повече хуманност, добронамереност и търпимост.
- Какво, по дяволите, става тук бе, господа, полудели ли сте или що? – любопитствам аз – да не би да са пуснали дефицитна стока за продан? Да не е дошъл краят на света? За бога, спрете, хора ли сте, или животни?
- Не, хора сме от кръв и плът! – казва ми един - Чакаме реда си, за да се назобим, омръзна ни да се храним с втора ръка ядене. Стига некадърниците да се разполагат на народната трапеза и да обират каймака на всичко. Ние сме най-достойните, затова, другите са готованци и чревоугодници.
- Но и така изглеждате добре и не сте гладни, като гледам коремчетата ви са заоблени, добре си живеете.
- Добре, добре, – казва човекът - ама може да бъде и по-добре, нали? Искаме ножа и хляба, по право ни се падат, сега разбираш ли! В кокала е причината, за да е, според древните римляни, хомо хомини лупус ! (Човек за човека вълк).
- Защо, нали може – казвам аз - човек за човека да бъде брат. Нали Конфуций го е казал „Научете се да бъдете човеци”!
- Грешни разсъждения имаш, момче, грешни! Но нали брат с брат разговарят чрез адвокат. Бъди един от нас и ще станеш човек, приеми нашия тертип и подобие и ще прогресираш. Истина ти казвам!
- Не искам ви тертипа и подобието, – казвам аз – на мен ми се ще да бъда себе си!
Абе, вие що за изроди сте, че бягате от келепира! Хората ви го тикат в ръцете, а вие се дърпате! Глупаци, заради вас сме на това дередже, я! Себе си щели да представят, вън от тук, вагабонти!
Що за дяволия е това – питам се на свой ред аз – навсякъде те обиждат, плюят и гонят, щом кажеш истината или пожелаеш да си самия себе си! Нà, и изрод съм вече, анатемосан и очернен, нямащ място сред богоизбраните. Ей ме нà, изхвърлен като парцал на улицата, заедно с благословията. А там гъмжи от народ - потъпкван, неоправдан и мразен – утайката на обществото – третото съсловие, забравените от бога и върхушката хора, тънещи в мизерия, нищета, глад и болести, хора, хранещи се с гранясали остатъци и с трохите от царската трапеза, живеещите в бордеи. Лъгани, мамени, крадени и недохранвани. Разединявани, без собствена воля, права и свободи. Наивно вярващи и лесно подвеждащи се, жадуващи за по-светли и щастливи дни. Третото съсловие е най-многобройното, в името на което, за неговото благо се изрежда на обществената трапеза каймакът на обществото. Редът, който е от особено значение за благополучието на богоподобните, се съблюдава от сопаджии и от копои, чиято вярна служба се награждава богато и пребогато от елита. Светът се крепи на тях и върху раменете на милионите гладни гърла. Разни глашатаи шетат между тълпата с обещания да я нахранят и да ù дадат възможност да се докосне до благините на този свят, но, уви! След като се наредят на масата, отрупана с вкусните гозби, забравят за нея.
Сред гладните и разярени хора двама песоглавци се опитват да озаптят и да затворят устата на един неудачник, който имаше недоразумението да замери с домати, в знак на протест, кулите на префърцунената кулинария. Странникът прилича повече на светец със слабото си и изпито лице и с голямата бяла брада и коса, от тези, дето ги изобразяват по иконостасите. Носеше се като клошар с шапка идиотка и дълга горна дреха, завързана с въже на кръста, достигаща до петите му. Известен беше с прозвището босяка, така го знаеха и така се обръщаха към него на улицата. Може би животът му би бил друг, но сам пожелал да бъде сред братята си, сред неоправданите и лъгани хора, за да им отваря очите и сочи правилния път, подобно на Толстой, на лека ръка се беше отказал от лекия и охолен живот.
- Замервайте с домати, а не с гранати, – крещи той – цървулите цървули избират, не им вярвайте! От тиквата тикви се раждат, а не портокали! Тези господа са се самозабравили и тънат в кал...
- Млък бе, кучи сине, че ще ти избия зъбите и ще ти изскубна груцмуля, ако не млъкнеш! - прекъсва го злобно един от песоглавците с голямата четвъртита като чутура глава, озъби се свирепо и скръцна със зъби....
- На теб се говори бе, дъртак! – каза по-ниският с увисналите от тлъстина бузи – на какъв ми се правиш, на отракан, а? Като ти лупна един в сурата, ще видиш как се пощръкляват мирни хора!
Замъкнаха го и го вкараха в една камионетка, за да го посъветват малко на едно друго място... Ситите са се оградили с подобни кули и отвсякъде им тече боклук с гадна миризма, а копоите вярно пазят устоите на тези величествени здания...
Най-сетне и аз попаднах в своите води и вече ми е все едно какво е казал Конфуций или пък неговият колега по мъдрост Авицена, майната им на всички. Добре съм, само дето от глад трудно заспивам и сънувам вкусни гозби и заплитам крака, но нейсе и това ще мине, сега чакам да дойде първи април, (Коледа и Нова година – по дяволите) ако и тогава няма манджи, ще има поне първоаприлски шеги и ще ми е весело на душата, какво повече от това! – здраве, но и него го няма!...
Сънувам ли, или на върха на пирамидата стои някой, или пък заинтересовани лица, които дърпат конците, така че ситите да са все сити, а гладните – кучета ги яли?...
Вие кажете, тъй като аз съм пристрастен!
31.12.2012 год