Мария затвори уморените си очи. Всяка частици от тялото я болеше. Толкова дълъг беше тук всеки ден в чуждата страна. Тишината обгръщаше тъмната стаичка, като че ли с някаква тежест притискаше гърдите ѝ. Чуваше сърцето си как бие учестено. Заприиждаха спомени. Далечни, идващи от дълбините на изминалите години. Сякаш измислени, нереални. Но тя беше там в тях... Вятърът развяваше дългите ѝ черни коси. Тичаше по прясно окосена селска морава. По червената ѝ басмена рокличка кацаха пеперуди, а тя се смееше с пълен глас. После завърши с отличие средното си образование. Приеха я в университета и стана учителка. В малкото родопско селце, където беше назначена, всички я обичаха и уважаваха. Където и да се появеше, тя огряваше като слънце. Децата наобикаляха своята учителка и със звънките си гласчета повтаряха: "Госпожо, обичаме те,обичаме те...!" Дойде "Демокрацията" и след няколко години закриха училището. Децата заедно с родителите си заминаха за Испания, Португалия... Подгонени от безизходица ...