Абе, аз откачам ли???

Красавицата изчезна…

Не, беше си там. Но… Скелет с хилещ се череп, с черно наметало, в ръка коса с бляскаво острие…

И никой наоколо не реагира. Всъщност, пиеха си кафета и чайове, дърпаха от цигарите – въпреки забраната никой не протестираше, устните се движеха, но…

Тишина…

Страшният образ изчезна. И се появи пак красавицата.

- Те не ни виждат. А ти убеди ли се?

- Смъртта?

- Най-после… - въздъхна тя – Трябва ли да заемам любимия на хората вид, та да разбере някой коя съм?

- Смъртта?

- Не, не идвам за теб. Все още, де… Просто ми е скучно едно и също – пристигам, махам с косата, някой ангел или дявол поема душата и – всеки по пътя си. Защо ви трябваше да измисляте този образ, а…

- Смъртта?

Красавицата отново въздъхна и надигна малката чашка, в която количеството не намаляваше. Ами да – вълшебен образ, всичко може…

Съвсем нелепа мисъл мина през парализираното ми съзнание – накарах дори Смъртта да въздиша… Жена ми ще е доволна, доказваше се мнението й, че аз мога да изкарам от нерви всекиго…

Гледах я уж объркано, а в мозъка ми се въртеше танцова забава в селско читалище през 60-те години. Мислите танцуват, някои се сблъскват, други се сбиват…

- Аз ти се представих – каза тя – а ти продължаваш да не вярваш…

- А, защо…

- Виждам мислите ти. Ако ми вярваше – нямаше да се опитваш да ги оплиташ и да търсиш изход. Като мишка в телен капан…

М, да… Смъртта…

Реших да карам директно – така и така… Абе, да си замина с музика. И то по възможност не траурна. Поне „Адажио“-то на Албинони…

- Добре… Направо – идваш да ме вземеш?

Тя въздъхна.

- Ако съм дошла за това – вече да си забравил. Работата ми е простичка. Идвам, махам с ръка и…

- А косата?

- Тя е част от инвентара на образа. Вие, хората, сте я лепнали за мен и съм длъжна да я нося…Не, всъщност… Но това не те интересува, нали? За теб е важно действието като цяло. Умираш, вярно… Но не сега…

- Кога? .- запитах с надежда, че… Че… Не можах да формулирам…

- Не си безсмъртен. Няма такива..-  Има само Един и то не е сигурно…

- Бог?

. За едни Бог, други говорят за Аллах, трети имат дори десетина божества… Ти как смяташ – че всеки си има бог и тия богове са нацепили пространството и времето? Тук един, там друг… Че и войни водят – виж индуската митология, спомни си за древноелинската…

Сепнах се.

- Това е интересно, обаче…

- Не казах защо съм тук?

- Да… Ако ти е разрешено…

- От кого? Както и да ме наричате, както и да ме изобразявате – аз съм във всичките ви измислици. Идвам, вземам и предавам душите натам…

- А сега?

- Просто работата ми е доста еднообразна. Хилядолетия вече. Едно и също. Понякога завиждам на жътварите от едно време. Цял ден със сърпа – замахват, свалят класовете, правят ги на ръкойки, продължават… Наоколо им денят, тук-там горички, птички пърхат, насекоми жужат… Поне някакво разнообразие. А аз… Шат… И тръгвам към следващия…

- Но как успяваш? На ден умират милиони… А денят е…

- За вас е… За нас времето е друго. И не е еднопосочно. Ние сме други – бродим из времето и пространството, връщаме се, изпреварваме вашите часове и дни… Така че имам предостатъчно време. И понякога се развличам. Избирам си един от вас – най-често да е различен…

- Аз?

- Позволяваш си да мислиш, че даже да измисляш. Създаваш си собствени светове, със собствени герои в тях, преживяваш живота им… Не си единствен, даже не си най-добрия. Но, все пак – по-интересно е, отколкото да разговарям с ограничен специалист по нещо си. Или с човек, имащ своя представа за реалността…

- Ти каза, че нашата реалност..

- Нормална е. Макар и далеч от моето разбиане. Обаче, има хора, които виждат измислената ви реалност съвсем изкривена. Например, със себе си в центъра. Има и… Почакай, ще видиш…

- Кога? Кое?

- А, това няма да ти кажа. След колкото е нужно време. Сега дойдох просто да поговорим…

- Какво да говоря? Та ти всичко знаеш, с какво ще те изненадам?

- Със себе си. Да не мислиш, че си единственият, комуто съм разказвала за истинския свят, за нас там? Това аз го зная. Интересна ми е реакцията ви, въпросите, самото възприемане на неща, много далечни от това, което наричате реалност…

/следва/