Специален приятелски поздрав към brinne – Мариана Бусарова и Петър1– Петър Димитров
Очакваше я. Казваха, че е неземна красавица. Но никой не беше виждал лицето й. Била с царско потекло от древен Египет. Имала нежна кожа като лотосов цвят и се движела с грацията на антилопа.
Злите езици говореха, че носи само смърт. Всеки неин съпруг загивал отровен.Той естествено не вярваше на тези грозни слухове. Та тя бе едва 16-годишна...
Бавеше се, а той изгаряше от нетърпение. Един ден получи подарък от нея. Незнаен пратеник му поднесе пръстен от лазурит с формата на скарабей. В тялото му беше заключена отрова.
– Моята господарка притежава същия накит. Тя вярва, че ще бъдете заедно във Вечността. Носете го. Той е символ на Безсмъртието и бог Ра ще ви закриля.
Усмихна се на символичния подарък. Беше достоен за него. Никога не се беше страхувал от смъртта.
Започна да я сънува всеки ден. Наблюдаваше го през дълъг и тъмен воал . Беше почти невидима. Събуждаше се, а думите: „Очаквай ме” го караха да се чувства щастлив.
И той я очакваше. Слугите му шушукаха, че е луд. Поданиците го избягваха. Отказа се да воюва. Не искаше кръв, злато и робини. Единствената битка, която се водеше беше в него. Понякога го чуваха да си говори сам.
– Къде си? Ще обезумея без теб...
И когато един ден тя пристигна в двореца никой не повярва. Избиха свитата й. Затвориха я в най-мрачната килия.
Владетелят беше полудял. Обяви я за самозванка. Пръстенът, който носела не доказвал нищо. Поиска да покаже лицето си.
– Никой смъртен няма право да го види. Ти имаш единствено правото да ми бъдеш съпруг. Като награда ще те даря с вечен живот.
Гласът й звучеше снизходително. Красавицата в сънищата му беше се превърнала в нещо чуждо и неразгадаемо.
Той се изсмя. Не беше се родила жена, която да го командва. Заповяда всички да излязат. Смъкна воала й. После от залата прокънтя ужасяващ писък. Владетелят крещеше като обезумял. Стресирани слугите нахлуха и видяха непоправимото. Господарят се гърчеше, умирайки от отровата в пръстена. Беше се самоубил.
Тя стоеше невъзмутима . Увита с тъмния воал приличаше на вестителка на Смъртта.
– Както казах никой не трябва да ме вижда...
Имаше нещо ужасяващо красиво в нея. Някои след това можеха да се закълнат, че тя е нямала очи, а други че са били най- прекрасните на света.
Тръгна си както беше дошла. Придружена с нова многобройна свита и пратеника с пръстена. Той беше най-притеснен от всички. По-късно я попита.
– Господарке, от години ви служа покорно. Всички около вас загиват. Казахте ми, че сте вечно млада. Каква е цената?
Тя се обърна към него. Усети вълнението й под черния воал. Предположи, че никога няма да му отговори и съжали за дързостта си. Долови шепот:
– Самота. Няма да срещна никой, който да не желае да ме докосне с поглед...
На другата сутрин, когато се събуди в краката беше коленичил верният й пратеник. Беше избол очите си, за да стане неин съпруг във вечността...
© Катя Иванова Все права защищены