В стаята беше тъмно. Пълнолунието вмъкваше бледи лъчи през прозореца и играеше по тялото и. Тя лежеше притихнала до него. Само дъха и се чуваше в промеждутъците на неговия глас. Беше красива, всеотдайна, разбираща и не искаща.
- Обичаш ли я? – звука прошепна сред песента на щурците.
- Да – кратко отговори той.
- Върви при нея, бори се…
- Не искам да те нараня… – недовърши и той
- Виж сега… - каза кротко тя след малка пауза- това, че аз …имам нещо към теб, не задължава теб да имаш нещо към мен. Проблема си е мой. Не заповядваме на сърцата си за кой да треперят. Аз ще съм добре, ако знам, че си щастлив. Щом тя те прави такъв…върви.
Стана и се облече. За момент той съжали, че си тръгва. Харесваше му присъствието и. Успокояваше, не задължаваше…Луната мина като сянка с блясъка си по лицето и. Усмихваше се. Целуна я за довиждане. Усети я като въздишка, топлина притисната до него, тупкаща и нежна. Не я разбираше.
След време я разбра. Доплака му се, но си спомни, че тя тогава не заплака, а се усмихна. В този момент искаше да има нея до себе си повече от всичко друго.