- Защо вървиш след мен и защо...?
- Имаме среща, не знаехте ли?
- Не. И ти ли си поканен?
- Всъщност срещата Ви е само с мен, оторизиран съм, спокойно! – усмихна се той като видимо се забавляваше от недоумението ù и натисна бутона за деветнадесетия етаж, където бе ресторанта.
Мета беше гневна, но си наложи светска и нехайна усмивка, докато той кавалерски издърпа стола ù. Тя пожела водка, а той - само минерална вода.
- Значи той няма да дойде?
- Не, не и тук. Може би ще се срещнете утре, но той ще се обади. Друго не знам. Изглеждате изключително - бързо се възстановявате.
- Така е. – лаконично отвърна тя.
- Ето това е за Вас иии… не е задължително красивите жени непременно да са и възпитани, така че не го отваряйте – каза той поставяйки пред нея семпло, но изящно опакована продълговата кутийка. – не е подарък, а рестото от брошката. Нашите агенти казаха, че е руска, от царско време. Страшна работа – куп пари в три камъчета само! Любопитен съм откъде…
- Тоест, да считам, че сметките ми с него са уредени, така ли? А адреса – намерихте ли адреса в Испания? – прекъсна го Мета.
Той кимна и се вгледа продължително и с любопитство в очите ù – по устните му пропълзя едва доловима усмивка. Мета се почувства неловко и някак грубо каза:
- В такъв случай срещата приключи.
- Не питате за нещастника от подземието?
- Не питам.
- Странна жена сте. Толкова ли ми вярвате наистина? Може и да съм го убил?
- Това не е моя работа и ако смъртта му е факт, не е мой грях – аз не съм ти я поискала.
- А трябваше – той си го заслужава. Или вярвате, че сте си отмъстила само с това?
- Ако трябваше да отмъщавам – щях да го убия, аз просто го отстранявам от пътя си – има ли тръни по пътя си, човек просто ги разчиства встрани и продължава – не ги унищожава.
- Ахаа – Бог да отмъщава! Вярвате ли в това, в Бог? Аз не.
- А ти вярваш ли, че всички хора сме едно цяло, един организъм?
- Това е софистика – на въпроса с въпрос... Не, не вярвам. – отговори той.
- Тогава защо убиваш, измъчваш абсолютно невинни за смъртта на детето ти хора – спомням си, каза, че си станал такъв, какъвто си сега, по тази причина. Виж – аз не вярвам в Бога, но се страхувам от него.
- Това самò по себе си е вяра. Ноо, грехът е Ваш - ами ако сърцето му бе спряло от страх пред онази гилотина, ако беше получил инфаркт?
- Ръцете, умът, краката – всичко е в наша власт – задвижваме ги или спираме само с личното си решение, но сърцето, сърцето е единственото нещо, което не е в наша власт – пробвай, накарай го да обича, кажи му да мрази, кажи му да спре или да продължи да тупти, да прости – не би могъл, нищичко от това не можеш – никой не би могъл. Бог управлява сърцата на всички ни – многорък е нашият Бог и държи по едно дистанционно за всяко сърце. Джойстиците ги управлява той. Може би, ако сърцето на Антон беше спряло, щях да мисля много и да съм повече от объркана – от една страна, ако Бог реши, сърцето му да спре – то предпазва ли ме да не сторя този грях лично, или наказва грешника със смърт, защото е виновен, или пък – защото никой не може да решава вместо Него за нечий живот, но пък, ако предпазва мен от грях – нима поема Той самият този грях върху себе си. Това пък значи ли, че още не е изкупил греховете ни на Голгота? Ето защо ме е страх от него – че няма да разбера нито милостта му към Антон, нито към мен, ако това е милост, няма да разбера кое ми е позволено и кое не е, иска ли да простя или да не прощавам. От страх, че ще сбъркам, оставих нещата в негови ръце, от страх, че иска да пазя най-ценния му дар за нас – живота – все пак наказах.
- Това е нелепо – след думите ти си го представих като някакъв старец, седнал да се забавлява с дръпване на жички и натискане на копчета.
- Аз пък винаги съм си го представяла като човек, държащ се с една ръка за главата, а с другата – вдигната в смисъл „Почакай, моля те, само момент, ей сега!”
- Не разбирам – за Исус ли говорим или за Отца?
- Моят страх е от Исус – за него говоря. Мисля че Отца Му е неспокоен, гневен е и е готов да накаже племето, заради което Исус Христос държи ръка на челото си, защото с ужас вижда как то криво е разбрало този дар да бъдеш Човек, а с другата ръка – с жест умолява Бога да изчака обичните му деца да се вразумят.
- Интересно – това със сърцата в ръцете на Бога, а ръцете и краката - в наша власт – не бях мислил. А прошка – защо не се замислихте да простите, Мета – интересен ми е отговорът Ви?
- Замисли се – защо на Възкресение в храма се извървява пътя Му до Голгота, макар символиката на обикалянето да е погребението му - но не се възпроизвежда разпването? Защото пътя го вървим, както ние си изберем и въобще дали да го вървим – Бог не е облекчил пътя на Христос – оставил го е да го извърви до самото му погребение – дал му е познанието, че ще бъде предаден, но Христос го е приел. Дали е вярвал, че това е предопределено, вярвал е, че няма по-голяма сила от Волята Божия, вярвал е безусловно в Бога, че ще го спаси - или, че за да иде при Светлината, да стане Светлина, трябва да изкупи със страданието си греха. Но е вярвал и, е приел пътя си по своя воля. Пътят е страшен, пътят е самото изкупление, кръстът – кръстът е „точка”, точка от която тръгват посоки, но и завършват в нея – така е за мен. Накъдето и да вървим – вървим към своя залез, към „точката”, и от нея тръгваме обратно – безспир. Животът се твори безспир на този кръст, в пресечната точка по средата. Очистването от греховете е безкрайно – както е безкраен „Пътят”. Не умеем да прощаваме на себе си – как да простим другиго? Мисля, срещаме се в следващи животи – докато си простим. Бог е решил този избор да правим сами, но едва когато разберем, че отмъщавайки раняваме себе си и затова ни е дал посоки – да тръгнем, но и да свърнем – да се променим. Опитах да променя, насилника с насилие – не стана. Някои казват - „Смирение!”, но аз не го мога, не! Остана ми - оттегляне и приемане, но приемане на миналото – исках да го убия, но си дадох сметка, че миналото е било част от бъдеще – да убиеш нероденото понякога е по-голям грах отколкото - роденото. Сгреших и ще греша още. Търся себе си и докато се намеря ще е така, търся отговор – Той, Бог ли написа пътя ми или аз самата. Засега виня Бога – не го разбирам. Това бяха само брътвежи и лутане на мисълта ми.
Мета беше само с ръчен багаж и излезе сравнително бързо от терминала на летището в Барселона.
Взе такси и каза адреса на хотел „Лас Флорес”. Говореше испански сравнително добре и възможността да го поупражнява с шофьора ù достави удоволствие. Не мислеше за нищо – просто се наслаждаваше на светлините на този огромен и красив град – реши, че ще го посети някога пак, но не по работа, както бе в случая, а с детето си като обикновени туристи.
Отпиваше бавно от кафето си и наблюдаваше неспирния поток от туристи по прочутия булевард „Ла Рамбла”. Наблюдаваше малката закусвалня вече час и отлагаше посещението си в нея също от толкова време. Изведнъж стана рязко и прекоси булеварда. „Не отлагай, приключвай – веднъж завинаги приключвай!” – рече си тя.
- Како!? Господи, како Разметанице…, ха-ха…, не мога да повярвам! – братовчедка ù заобиколи плота и я притисна в прегръдка.
- Чакаай! Ще ме смачкаш! – засмя се Мета и също я прегърна.
- Какво правиш тука, бе…, ама как ме изненада само!
- Ако щеш вярвай, съвсем случайно те видях…, разхождам се – засмя се Мета – не съм сама и затова съм на хотел, не при брат ми – добави многозначително тя.
- Но ще се видим, нали? Обещаваш? Мале, малее…, каква изненада само!
- Да, в колко приключваш? – попита Мета, макар да знаеше отговора предварително.
- В три часа следобед, но след това съм на втора работа чак до 9 вечерта, хайде утре – тогава съм само тук и след три съм свободна. А, знаеш ли, майка ми е на гости.
- Добре, утре в три съм тук – ще пием кафе и трите, пък после ще видим.
- У нас и точка – ще ми гостуваш!
Мета поздрави леля си с хладна усмивка. Роднините на мащехата ù имитираха привързаност, а сестра ù пък съвсем се забравяше в ласкателства и прегръдки. „Все едно, че никога не ме е удряла с онзи пепелник” винаги се изненадваше Мета, когато се срещнеха през годините.
- Чакай да сложа покривка, че майка ще ме пребие – каза братовчедка ù и намигна шеговито.
- Като изключим, че леля ми те е пребила от бой, когато ù открадна златото, едва ли някога си яла бой – също така шеговито каза Мета, но гледаше леля си право в очите. Тя някак се сепна, пое дъх като да отговори, но явно бе, че няма идея какво да каже. Мета продължи все едно това е знайно от всички и вече е само предмет на шега – Кажи ми – взела ли си нещо чуждо от тогава, а? – през смях попита тя.
- Е, не – никога. Ха-ха! Държи ми влага още тоз бой, хем ù ги дадох веднага, ма тя ме пукна от бой, нали майко?
- Как веднага? – с изненада я погледна Мета.
- Хайде, Мимо, минали неща са туй, няма какво…
Мима се разсмя, не обърна внимание на майка си и продължи:
- Да бе, почти се напиках като ме шибна с оня маркуч от старата пералня – чак не разбрах как ми се отвори ръката и пръстените се затъркаляха по пода, ами…
- Детска ти…
Мета направи крачка към леля си и я сграбчи за раменете, дърпайки я, гласът ù бе злокобен, очите пламтяха в зелена светлина”
- Знаех, цял живот знаех, че ме набеди умишлено! Колко пари взе от баща ми, а? Пет пари не давам за тях, но защо го излъга – защото ме мразеше – обрече ме на гладуване, присвояваше парите ми за храна, но не ти стигна, нали? Лоша, проста и дребна душа си и днес ще си платиш за това!
Мима стоеше със зяпнала уста и ококорени очи, а майка ù гледаше така злобно, сякаш изскачаха игли от очите ù, докато Разметаница я разстърсваше.
- Скулата още ме боли от удара с пепелника, желанието ти, помниш ли го: „Да пикая на гроба на майка ти”? Друга беше думата – не „пикая”, но аз не мога, нямам сили и толкова скверна душа да я изрека, няя-мам! – Е, сега тръгваш с мен в България – водя те на гроба на твоята майка и там си „вършиш работата” – пред мен! Нямаш шанс – ще го направиш и още как!
- Како, какоо…! – дърпаше я Мима.
- Мааршш, марш оттатък! – Мета ръмжеше, съскаше – ако не отидеш оттатък, ще я бутна от терасата, без да ми мигне окото – изчезваай! – изкрещя тя с тон, който ужаси самата нея и започна да натиска леля си към прозореца. Мима се разплака, но в гласът на Мета имаше нещо на което тя повярва и заизлиза извъртайки глава назад към майка си.
- Ще дойдеш, ще дойдеш и ще го направиш – там, на гробищата и то с мерак! Инак Мария ей сега ще разбере, всички ще разберат че е дъщеря на циганин, случаен и пореден в леглото ти, но най-важното за теб, сребролюбке на дребно, уредих – само една моя дума ще те остави без ведомствения ти апартамент! Ти разби, обърна живота ми с лъжата си, живота на едно невинно сираче - шамара от татко, помниш ли? Този шамар ме остави без вяра, без надежда, че някой може да ми помогне, да ме защити, щом собствения ти баща предпочита да те накаже… Един единствен шамар поведе един живот към ада... – Разметаница отпусна ръцете си и леля ù залитна, а очите ù, тези блудкави, сини очи, се присвиха в смъртна омраза, която Мета не видя, защото рязко се обърна гърбом.
- Бял ден да не видиш, бял ден да не види и...
Мета не бе удряла човек в живота си, освен да се отбранява – обърна се бавно, почти флегматично сякаш, изнесе единия си крак назад и замахна с дясната си ръка с цяла сила – леля ù падна помитайки стола, до който стоеше.
Църквата бе хладна и почти празна – имаше още час може би, докато затвори врати. Мета постави свещта в пясъка, придърпа белия дантелен воал върху черните си коси, отправи се към купола и застана точно в центъра. Един единствен лъч, приличен на златно, широко острие, я очакваше. Тя вдигна глава и светлината премина в зениците ù, ослепи я, но Мета не затвори очи – напротив, опита да ги отвори още и още. Тя виждаше само злато, останалото пространство бе погълнато от талазите тъмнина, която заприижда и вибрирайки, се запоглъщаха една друга като в калейдоскоп. Златото на залеза се превърна в танцуващ, огнен меч. Няколкото човека, дошли късно като самата нея, бяха приковали очи в жената под купола. Черната и царствена осанка, с извърната глава към нещо, сякаш видимо само за нея, приличаше на застинал, с вперени очи към небето ибис. Тази замръзнала поза ги държеше на разстояние, а когато белият ù ешарп се плъзна от главата ù и някак феерично продължи по раменете ù надолу и завърши танца си върху студения каменен под, не един от тези хора би могъл да се закълне, че е видял как от очите ù капят светещи, зелени сълзи, а друг – че се превръщали в зелени гущери и изчезвали сякаш в нищото. Бяха сигурни, че тя говори, сигурни бяха, макар да не виждаха да движи устните си. Мета наистина говореше, говореше с непознатия Бог, Богът, от когото се страхуваше толкова много, Богът, заради когото се отказа да мъсти и този, когото имаше да пита толкова много:
- Господи, дойдох – късно, но дойдох! Прощавам ти, Господи! Накажи ме за ереста, но... Прощавам ти!
Изведнъж магията изчезна – лъчът светлина си бе отишъл. Тишината бе ранена от внезапен гръм. Последва светкавица, след нея - втора. Небето отвън зарева с пълна сила. Настана жужене от хорска приглушена глъч – църквата се изпълни, някой каза:
- Градушка, колкото орех!
Мета потрепера, душата ù се сгърчи, но намери сили и отиде пред иконата на Исус Христос, сведе глава, прекръсти се и промълви:
- Исусе Христе на „честния, живототворящ кръст”, Прости ми! Моля те, прости на погубилите душата ми! Прости ми! Прости ми за това, че аз не мога да им простя, но научи ме как!
***
Погребението бе обявено за понеделник. Разметаница влезе с Александър за ръка и прегърна разплаканата си свекърва. Детето, объркано заплака, поглеждайки ту баба си, ту майка си.
- Не плачи маме, недей, хайде да отидем при татко ти, ела да видим къде е – обърса сълзите на детето си и го целуна по бузката, а след това отвори вратата на една от стаите – Антон беше там и разговаряше, ръкомахаше с няколко мъже роднини – все едно нищо особено не бе се случило – просто баща му бе починал.
Когато я видя, той замлъкна, напрегна се. Разметаница тихо поздрави всички и също тъй тихо каза:
- Би ли дошъл за малко, Антоне?
Тя видя борбата в него – първо стана червен като рак, сетне пребеля и някак се присви, но след кратко колебание стана и излезе в коридора при тях. Разметаница приклекна до детето си и нежно каза:
- Ето го и татко ти…, няма нищо страшно – дядо ти спи и изглежда страшно, но тате е тук и ще те пази от всичко, нали?! – говореше Мета на Александър, но очите ù властно се бяха впили в тези на Антон.
- Нали?! – натъртено повтори тя и Антон кимна. Тя бавно се изправи. Антон инстинктивно се отдръпна, но Мета просъска в ухото му:
- Оставих те жив, не ме карай да съжалявам! Хвани сина ми за ръката, прегърни го! Искам да е сигурен, да усети, че щом е страшно, той не е сам! Ххайддее! – процеди тя през зъби.
Той стоеше като препариран – ужасът го караше да мърда устната си неконтролируемо. Този тик явно бе отскоро. Хвана детето за ръка, върна се при останалите и сядайки, го взе на коленете си под острия, но одобрителен поглед на Мета.
***
Мета бе седнала в градината сред пипера, посаден в стройни лехи от мащехата ù. Мирисът на рохкава пръст, омарата, която се опитваше да се прибeре отново при слънцето, я галеха лениво. От много време насам тя за първи път се почувства у дома, на сигурно – тук, в близост до толкова корени, засадени и саморасли, някъде измежду тях, бе и нейният корен – бе чакала дълго, много дълго, той да ожаднее и да я повика. Вгледа се в крехките стъбла на пипера – толкова много бурени, плевели бяха плъзнали около тях. Растяха си заедно с пипера. „Ако изкореня плевелите, ще поникнат нови, ако изкореня стрък пипер, никога няма да поникне друг отново.” Защо Бог е направил това? Нима злото се повтаря и повтаря по Негова воля, а за доброто е дал само семе и трябва да си го засаждаме сами, по Негова повеля?” След тази мисъл тя започна да прочиства всеки стрък бурен. „Може би всъщност, Бог иска да си отгледаме доброто самите ние, да го браним, защото е крехко – може би урожая, храната която ни дава земята, е тъй малотрайна, за да я повтаряме, посаждаме пак и пак. Но ние сме се изхитрили и създаваме ГМО – за едни полезно, за други – вредно, но все пак храна…” Точно тогава, сред уханието на земята, Мета взе решение – с каквото и да се занимавам, ще клонирам милосърдието – като ГМО.
***
Вече почти двадесет години Разметаница ръководеше преводаческа агенция. Клиентите ù бяха много, познаваше я целият град, уважаваха я. Бизнесът вървеше толкова добре, че тя успя да даде добро образование на Александър. Бе доволна – синът ù бе вече мъж, сериозен млад мъж – милостив, благороден и честен. Александър обожаваше майка си – бе свидетел на всичките ù битки с тежкия живот. Мета се усмихна „Ако само съм знаела, че всъщност синът ми ще ме възприема като мъничко дете на тази ми възраст, ще ме обгрижва като птиченце, да, точно като птиченце, щях да побързам да старея колкото се може по-бързо още от дете… Благодаря ти, Боже, за тази благодат, благодаря ти, Мета, че воюва за детето на Разметаница! Винаги ще съм ти благодарна, че пое греха върху себе си да наплашиш до смърт чудовището Антон. То може би само привидно спи двадесетгодишен сън, но това ми стига. Прощавам ти, Мета, че не го уби, макар да копнеех за това!”
- Добър ден, може ли? – прекъсна мислите ù поредния клиент.
- Разбира се, заповядайте, какво ще правим? – с усмивка попита Мета, придърпвайки документите на мъжа, седнал срещу нея. Тя му каза колко ще струва преводът на испански език, колко време ще отнеме – бяха много страници с медицински текст, което правеше услугата изключително скъпа.
- Това са епикризите на детето ми… левкемия…, но ще изчакаме…, ще видим... Съпругата ми… - мъжът едва успяваше да овладее разтреперания си глас - цената го бе смазала.
- Безплатно. Ще ги направя безплатно – топло каза Разметаница.
- Оо, нне…, моля Ви! Това са осемстотин лева…, мно…
- Спокойно, не се тревожете, всъщност аз никога не взимам пари за епикризи на деца, никога – това е моят начин да помагам - изрече го някак умишлено рутинно, но внимателно, за да не оскърби достойнството на съсипания и без това мъж.
- Но толковаа… много пари? Това е Вашият бизнес, Вие…
- Да, прав сте, но все някой ще плати и заради вас – това не е ваша грижа – махна тя видяла недоумението в очите му - Елате след две седмици – ще бъдат готови.
Мъжът излезе разплакан – бе ù благодарил десет пъти най-малко, което караше Мета да се чувства и щастлива и тъжна.
Да, от тези услуги имаха нужда всякакви хора - бедни, богати, болни, бизнесмени, проститутките в Холандия – всякакви. Мета не бе толкова имаща, за да плати всеки път от собствения си джоб труда и полагаемата се част от цялата сумата на съответния преводач, но нямаше никакви угризения да надвзема понякога от имащите – градът не бе голям и всеки бизнес и беше ясен, ако подозираше, че не е чист и гъмжи от пари – „режеше глави”. Това бе един от нейните начините да клонира доброто – щом парите „не миришат”, защо и „насилствената добрина” да не е като тях.
Този ден бе прекрасен освен, че накара едно семейство на болно детенце да поеме глътка въздух, бе и петък. Почивни дни – кафе с приятелки, магазини. Разметаница се бе научила да имитира живота и се улавяше, че понякога вярва, наистина вярва в неговата прелест.
Съботният ден бе любим за Разметаница – ставаше рано – и без това сънят не обичаше да я навестява – изпиваше кафето си бавно и неизменно приготвяше една голяма тенджера супа. Пълнеше я в буркани, затваряше ги много добре и, още горещи, ги поставяше до контейнера за боклук на улицата. В торбата при тях винаги слагаше дребни лакомства. След това сядаше сравнително далеч на някой бордюр, изпушваше цигара-две и наблюдаваше клошарите. Ако трябваше да обясни на някого какво точно и защо наблюдава, не би могла да даде отговор, който да бъде разбран еднозначно и ясно. Просто прави добро? Обича хората толкова много? И да и не, но как да обясни, че търси друго – искаше да види, да види как тези нещастници се радват на находката си, как не търсят с очи дори, на кого да благодарят – нима приемат доброто за даденост, както и злото, нищетата си, орисията си? Малки, мръсни хлапета – откриват съкровището в една вафла и настава люто боричкане, братя и сестри вероятно, но родителите им не се намесват, дори да се избиват – няма „дай на кака си, дай на бате си!” – кой каквото го сполети. Мъдрост ли е това или убеденост, че всеки трябва да воюва, за да получи? Как, минавайки край нея към следващия контейнер, същите тези хора, вече нахранени, я молят и лъжат „ Дай някоя стотинка за хляб – не съм ял от вчера”? Защо никога не ни стига доброто, или страха, че я го срещнем пак, я не, ни превръща в лъжци и изнудвачи и докато го трупаме превръщаме себе си в скъперници и не бихме дали и частица от него другиму. В крайна сметка винаги се прибираше не разбрала, но сърцето, сърцето искаше и се радваше – бе дала, просто бе дала от себе си и, бе приела – хората яли храната ù за кратко, но бяха щастливи – повярвали в късмета, в шанса, че и утре може да се случи. Искаше да се научи от тях – да вярва в утре, и да не мисли за това, което е погълнала в миналото, така както и те – изяденото току що бе минало – те искаха следващото добро и щяха да го търсят отново. Но щом се прибереше в дома си, мета се събличаше още в коридора и веднага влизаше в банята – измиваше душата си едновременно и с вода, и със сълзи, а риданията и я опустошаваха до безсилие, но повтаряше това всяка събота вече толкова много години.
***
Мета бе спряла да пише – повече от час просто стоеше пред компютъра и прожектираше в очите си миналото – то за нея си имаше форма, имаше собствено тяло и говор и ето, сега ù говореше:
„Ти ме създаде и аз те следвах, заченато бях от твоят страх и гордост – те са моите родители, ти - моят осиновител. Много често хората бъркат и считат, че единствено големите трагедии объркват посоката на живота им, а всъщност някои малки, незначими на фона на големите, тласкат човек към път осеян с камъни, тръни и зверове. Трябваше да пазиш първо себе си, за да оцелееш, за да можеш и да опазиш другите. Трябваше да се защитаваш – трябваше да крещиш, да крещиш до изнемога след онзи шамар: „Не съм, не съм аз!” – така вярата, че те обичат, че има кой да те защити и винаги ще бъде до теб, може би щеше да те опази, но ти избра гордостта. Мислила ли си какво е гордост – „дост” е достатъчно, а пък „достатъчно” означава – всичко „над” е ненужно, „гор” е "над", отгоре, в повече – гордостта съсипва и е порок – тежък порок – човекът я бърка с достойнство. Ето как ме отхрани – ставах по-тежко – растях и те задушавах. Достойнство е да си носиш кръста и ти го носи, но защо понесе и кръста на други, лишавайки ги от две възможности: едната – да бъдат пазителите на детето си, сестра си, другата – да извървят пътя си заедно с болката по ходилата си. Сам Бог, всемогъщият, е бил редом с други носещи кръста си страдалци, но не е взел и техния върху плещите си. „Всеки да си носи кръста, всеки!” Вярата или страхът са го накарали да извърви пътя до Голгота? И двете. Вярата, че там, в края, ще бъде избавен, но и страхът, че ако не извърви пътя до края, няма да бъде избавен: „Ели, Ели, защо си ме оставил” – нали? – и е бил спасен. Нима е нямало милосърдни хора наоколо – имало е, разбира се, но Бог ни е създал по свой образ и подобие – имаме бащи, родители…, тоест отец и син, както Исус е вярвал на Отца си и е извикал, но и очаквал единствено Него. И само един баща може да прости колебанието във вярата в него и да я опрости.
Ти сбърка, Мета – никой не изкупва греховете си с наложена му сила, грехът се изкупва с покаяние, което се ражда у грешника след великодушието на прошката, дадена от този, към когото си прегрешил. Прошката е спасение, избавление – и дадената, и поисканата.”
Съпругът на Мета се бе събудил отдавна, но бе сънувал сън, който бе пожелал да продължи колкото може повече в мислите си,остана в леглото и се унесе в спомени мечти и надежди. Мислеше си какъв невероятен късмет имаше, че макар и късно, бе срещнал тази прекрасна в странностите си жена – неговата съпруга. Бе я виждал каква ли не – красива, бляскава, с ослепителната си усмивка, топлите нюанси на гласа ù сгряваха хората – тя ги привличаше като магнит. Когато видеше неправда или насилие, тя се превръщаше в нещо близо до ръмжащ звяр. Той се усмихна. Наричаше това ù състояние „Мета в действие”.
Усещаше я все по-отпусната, естествена – просто човек, жена, а години наред тя бе някак стегната, неестествена – винаги нащрек, подозрителна и той подозираше, че когато все пак се засмее или зарадва, това не е истинско. Но ето че смехът ù все по-често бе топъл, някак истински – би казал верен, колкото и нелепо да звучи това. Усмихна се отново – Мета! Мета раздаваща „правосъдие и милост” по свой, неповторим начин, объркващ заради странната призма, през която ги „превърташе”. Прощаваше великодушно големи прегрешения и дълго преследваше как да накаже за дребни. Искаше му се да знае повече за нея, но тя не бе като повечето жени – нищо не отказваше да обясни, но и никога не разказваше сама. Това го очароваше, но и устройваше напълно – удоволствието да опознаваш „своето момиче” по малко, лека-полека с времето, бе неописуемо. Да откриеш с удивление и надеждата, че вероятно ти си причината за неосъзнатите ù свирукания с уста от които и тя самата се стъписва – кога на пазара, държейки я за ръка, кога на разходка в планината – тази жена, която нощем без да подозира, че не спиш и я виждаш как се изправя рязко в леглото, задъхана, молеща се, не – тя не моли – заповяда си тихо – „Дишай, дишай, Разметанице!”, държейки се за гърлото, усещайки от допира ù, когато се измъква тихо от леглото, че е обляна в студена пот, а след това лампата в хола свети почти до сутринта. Онази, вероятно пишещата оттатък в този момент жена, бе най-доброто, което можеше да му прати Бог. Обичаше я и се надяваше тя да чувства, че ще я пази от всичко до края на живота си. Молеше се, само да разбере, да му сподели какво причинява задушаването ù нощем и, ако е по силите му да и помогне. Денем тя бе една, нощем – друга. Имаше толкова превъпъщения, но това, което го тревожеше бе – смехът, искреният и заразителен смях на нещо заедно с другите, а мигът в който погледите не бяха насочени към нея, смехът ù секваше като посечен – изведнъж, сякаш съпругата му имитираше щастието.
Телефонът прекъсна мислите му – погледна – беше колегата Минчев.
- Последно ще идвате ли с нас в Балкана?
- Ще видим, Мета се колебае.
- Що, да не я е страх от мечки, хаха?
- Нее, тя се страхува само от градушките. – отговори той и в миг се вцепени – дъждът по стъклата бе преминал в ледени топчета, захвърли телефона и изхвърча от спалнята.
- Мета! Разм… – но Мета я нямаше, тръгна към кухнята, но я нямаше и там и изведнъж видя, че входната врата зее отворена. Чуваше силното трополене на яростна градушка. Сърцето му туптеше учестено „Господи, Мета! Тя се страхува до смърт от градушките, къде си..., къде си в това време? – питаше се той тичайки по стълбите и изведнъж я видя. Тя бе седнала в градината на люлката, леко се бе превила, а градушката тропаше по тентата над главата ù. Разметаница му се усмихна мило и махна с ръка. Той претича и, целия вир-вода, седна до нея и я прегърна силно.
- Скъпа, скъпа!
Мета се наведе, взе едно ледено топче и го лапна бързо. Очите ù светеха. Засмя се и каза с леко дрезгав глас:
- Казват, че ако първороден погълне топче от градушката, тя спира на мига.
- Любима, обичам те!
В този миг тя му изглеждаше почти щастлива – като дете и, силно пожела това да е точно така. Мета му се усмихна и протегна ръка напред.
- Виж – ако я преглътнеш – тя спира.
Бе станало тихо. Градушката бе спряла. Слънцето се запровира измежду силните ръце, обгърнали Мета – искаше да я сгрее, но разбрало, че там, в тези ръце ù е много топло, то само премина по скулите ù, взе си една сълза от там и забърза да я върне в ръцете на Бога – тя бе изкупена – Бог си я искаше обратно.
А някъде в друг свят и друго време една зала се пълнеше с хора – предстоеше представянето на книгата „Тя се страхува само от градушките”. По ирония на съдбата вън валеше дъжд, а някои твърдяха, че е градушка.
Авторката на романа застана пред микрофона. Опита да овладее вълнението си с кратко мълчание – време, през което обходи с поглед гостите. На първия ред бяха приятели, колеги писатели, поети – любими, подкрепящи я хора в една тяхна си литературна общност – ако знаеха само колко много ù даваха през цялото време, но не знаеха, роднини нямаше – това, че пише не им бе известно и тя горещо се молеше на Бог да си остане така. На втория ред с изумление видя братовчед си Радослав с новата си нежна и крехка съпруга Ева, а ръцете им, вплетени една в друга, ù докараха ридание, което тя успя да преглътне инак щеше да се разплаче тук пред толкова много хора. Въпросите заваляха един след друг:
- В крайна сметка кое побеждава тук – Злото или Доброто, или оставяте това на читателите?
- Тази война е нескончаема като Света, не е работа на смъртните да я водят – тяхната мисия според мен е да бъдат „ятаци”. Нашата, тази, човешката битка, всъщност е изборът – да изберем на кого да бъдем такива.
- Истинска ли е тази история?
- Да, историята е истинска. Някои от имената на героите са измислени, други са с истинските си имена. Във всяка история има по малко истина и по малко художествена измислица.
- Каква е причината да я напишете?
- Мълчанието. Мълчанието на жертвите на насилие и самоизолирането им, страхът да отключат клетката, построена от самите тях и да излязат на светло, да видят, че останалият въздух, въздухът извън клетката е чист и е в изобилие. Да превъртиш ключа към свободата си, притежавайки точния ключ, е по-голяма смелост, отколкото ако успееш да разбиеш катинара, да строшиш оковите. Знаеш, че дългото живеене в тъмнината се е просмукало в теб, осъзнаваш, че ти самият си тъмнина и се страхуваш, че излизайки на светло ще започнеш да поглъщаш светлината и ще се превърнеш в нейна клетка, ще я отнемеш от хората, които обичаш.
- Как успява тогава според Вас една Мета да се излекува, повярвала ли е в доброто, простила ли е…, може ли да изпитва такъв човек щастие, макар и приключил с насилието…, да кажем спасен или отмъстил?
- Познавам Мета. Тя дълго се учи и ще се учи да изпитва радост, истинска радост, но съм я виждала как всяко нещо, което прави очите ù радостни, усмихнати, тя го оглежда от всички страни по много пъти – като да не вярва, че може да не е опасно, да носи само удоволствие. Мета не търси доброто, може би някога го е търсила, но някъде в „битката ù” както се изразихте е загубила вяра, че то съществува, но зная, че тя прави всичко възможно да докосва и дарява доброто. Любимият ù израз е „Хората са създали изкуствена светлина, която ни е по-непонятна от доброто” – защо да не мога да създавам добро, да се науча да вярвам в него като виждам радостта на тези, които го получават, а съзирайки благодарността им, ще си напомням, че и аз съм като тях, ще се стремя като тях към него. Понякога го докосвам, помирисвам аромата му за кратко и изчезва, сякаш чувам смеха му – „Тук съм…и тук…и тук – хвани ме”. Ядосвам му се и като малко дете, сираче, което рисува мъж и жена с детенце за ръка, така и аз излизам и оставям добро тук и там – забравям го къде е и се чудя откъде ще ме пресрещне, защото вярвам, че има хора оставящи и те като мен ту тук, ту там. Човещината не мирише – на нищо. Тя твори живота. Животът обаче ухае на земя след градушка – аромат, вдъхновен от стонове от болка и възторг от оцеляване, от възраждане, от слънцето на новия ден. Това ухание е неповторимо – то няма цена.
- Често споменавате следващ живот, съдба, карма – вярвате ли в тези неща?
- О да, аз съм от тези, които вярват в това.
- Госпожо, един последен въпрос – Вие пишете и поезия, доста мрачна между другото, кога ще четем отново ваши стихове?
Тя се усмихна някак тъжно на този въпрос.
- Мисля - никога. Приключих с поезията. Всъщност снощи написах последното си стихотворение.
- Бихте ли го прочела?
Тя се стъписа и за миг не знаеше какво да стори. Обърна се с изплашен, питащ поглед към съпруга си, който стоеше малко встрани от нея. Той ù се усмихна топло, окуражително и леко кимна.
Уморих се
Аз се уморих. Тъй много аз съм уморена!
Писах стих след стих за Душа една, ранена.
За Птица, Обич, за Сърцето. И за Бога.
Нивга не летях, защото без криле не мога.
Обичах толкоз много! И обичам йощ! И пак!
А сърцето се оглозга, хапано от хищен мрак.
Бог стоя далеко. И висок, висок е неговият сан –
гледаше, да падам меко, но да плащам свойта дан:
градушки ме валяха, и усойни духаха ме ветрове,
коленете ми кървяха, всяко падане по-тежко бе,
цветя за себе не набрах, и думата не казах „искам”
на себе турях грях след грях, а исках да извикам –
„Уморена съм! Живот за другите живях…, уморена –
в Душата си да скитам – река е тя и няма бряг.
И само в сън като дете аз се усмихвам
(реката там си има брегове).
Уморих се, слънца да си рисувам над студени светове.
„Мета” бях за „посветени”. И само Мета съм била.
Други роли изкривени бяха просто птици без крила.
Думите са много уморени. Сърцето бие „на резерва”,
Всичките стрелки са спрени. А Времето не спира да отмерва.
Нямаше аплодисменти - само Тишината изхлипваше от болка след всяка сълза върху микрофона. Сълзите пееха... пееха за първи път пред публика... в светлината на прожекторите...
Ренета Първанова
.
© Ренета Първанова Все права защищены