Студен декемврийски ден. Отново заваля сняг. Спусна се гъста пелена пред очите ни. Сред пчелния кошер на зимата вървим с Недко, хванати за ръка. По бледото личице на десетгодишното ми момченце се спускат ситни капчици разтопена вода. Вгледах се в дългите му извити мигли, по които се натрупаха снежни калпачета. Не му достигаше въздух и затова се спряхме няколко пъти на път за болницата. Той се радваше на снежната панорама, ширнала се пред нас, сякаш бяхме герои от неземен живот. Само дето животът ни залепи най-големия плесник - детето беше болно от левкемия и в един миг всичките ми надежди за щастие рухнаха. Сега отново се бяхме отправили за поредната мъчителна процедура към болницата. Бях изгубила надеждата си да спася едничката си рожба, но не се издавах пред него. Исках да се чувства щастливо, па макар и усещайки смътно, че нещо не бе наред с него.
Същия ден ме попита съвсем ненадейно: „Мами, дали ще живея?!?” Този прям въпрос от едно толкова крехко дете ме стресна и уплаши. За първи ...