Ще ви разкажа една история. Тя не е истинска, аз си я измислих. Тъжна история. Може би не ви се чете такава, но няма как да бъде друга. Имало някога едно момче - малко пораснало и много самотно. Някак си свикнало с това си усещане и то не му пречело. Веднъж седейки сред самотата си, съвсем случайно отнякъде в полето на мечтите му тичайки до него пристигнала Фея. Толкова истинска била, че то нямало как да разбере, че това била зла магьосница. Подарила му НАДЕЖДА. Подаръкът бил толкова красив и самотното момче нямало как да не го приеме. Красивата Фея оставила подаръка в най-топлото и най-чувствително място на момчето - в сърцето му и Надеждата се разтворила и потекла по цялото му тяло до най-студените места, защото то било обикновено момче. Невероятна топлина докоснала съзнанието му и то повярвало, че има ЛЮБОВ. Феята го хванала за ръка и започнали да тичат през полето на мечтите му. Очите му не виждали пътя, усещало само топлината на Надеждата. Представяло си, че тича сред зелени поля и не чувствало камъните и горещите въглени под краката си. Момчето бягало по пътеката водеща до Ада на душата му. Въглените под краката му стопявали подарената му Надежда, но не давали на съзнанието му да усети приближаващата ледена пропаст. Феята се усмихвала - била толкова истинска и толкова негова, колкото никоя друга. Тя тичала напред към ледената пропаст. Когато и последната капчица надежда се стопила в парещите въглени, момчето щастливо и много влюбено стояло на пръсти на ръба на ледената пропаст. Трябвало му само един малък тласък, една капка измамна любов, за да направи фаталната стъпка и какво мислите, Феята му дала и това. Душата му не чувствала студа, а очите му не виждали бездната, феята вече с малко "ф" била също толкова усмихната и толкова измамна, както в самото начало, но вече не била пред него, а опряла длани в гърбът му, дала последния тласък на студеното му вече тяло. Момчето политнало в бездната, очите му отронвали сълзи, които се превръщали в ледени кристалчета, за да не могат да стоплят повече душата му, те вече виждали, но това бил подаръкът на красивата фея, ледено студена самота и тъга. Летейки надолу, момчето се обърнало и погледнало към ръба на пропастта. Там била тя, злата магьосница, усмихвала се, била щастлива. Тя си имала свое щастие и това било за нея една малка забава. С последни сили момчето извикало: "ЗАЩО, защо точно мен?!" Отнякъде от нищото се чул само смях и едно: " НИМА НЕ РАЗБРА, АЗ ОЧАКВАХ ДА МЕ РАЗБЕРЕШ, моето щастие се гради върху леда на твоята БОЛКА. Аз не обичам да лъжа - казала феята - но не обичам да казвам и истината, не можех да ти кажа и за пропастта, ти трябваше да я ВИДИШ!!!" Обърнала се и изчезнала, а пропастта е голяма и дълбока, вече я няма надеждата, феята му подари  много малко надежда - колкото да стигне до самотата отново. Тъжна история... Добре е, че е измислена. ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ЧЕ БЕШЕ ИСТИНА!!!