Денят бавно вървеше към своя край. Слънцето клонеше към залез, оставяйки червеникаво- оранжеви багри в небето и сякаш бързаше за срещата си с луната. Скоро тя щеше да изгрее на небосклона, разпръсквайки меката си светлина над града.
Светла, на която всички приятели казваха Сиса, тъкмо приключваше с останалата домакинска работа, когато звука от микровълновата фурна ясно ѝ показа, че зеленчуците вече са размразени. Тя се зае с приготвянето на вечерята.
Компания й правеше нейният домашен любимец - пекинеза Ричи. Кученцето весело махаше с опашка, в очакване да получи залък от топлата храна.
Тази вечер младата жена очакваше за вечеря своя приятел Димитър. Тя тъкмо бе подредила масата за вечеря, поставила бе в центъра ваза с красиви цветя, когато на вратата ѝ се позвъни. Ричи нетърпеливо подскачаше около нея. Сиса натисна бравата и очите ѝ срещнаха усмивката на Митко, който държеше бутилка с червено вино.
– Здравей, хубавице! Извинявай, че закъснях, но залите в киното се напълниха. Знаеш как е в петък вечер. Трябваше да почистя след последната прожекция - обясни младежът, който работеше в местния киносалон.
– Значи трябва да се сърдя на всички, които са решили да отидат на премиерата на „Върколака” с Хю Джакман и са те задържали в киното до късно - засмя се Сиса .
– Точно така.
– Не се притеснявай ! Не съм те чакала дълго - отвърна тя и разтвори ръце, за да прегърне госта си. – Хайде сядай, докато не е изстинала храната.
– Справила си се чудесно с вечерята. Изглежда прекрасно.
– Благодаря! Дано да ти допадне и на вкус - усмихна се момичето.
– Не се съмнявам в това. Обичам всичко, което приготвяш.
Димитър взе тирбушона и посегна към бутилката с вино. Завъртя го няколко пъти в ръцете си и не след дълго се чу онзи характерен звук ” пък” и тапата беше отстранена. Над масата се разнесе ароматът на напитката. Момчето бавно поднесе чашите към бутилката и виното потече в тях като водите на буен водопад, които се разбиваха шумно в скалите.
Младежите се унесоха в приятен разговор и постепенно изпразваха съдържанието на чашите и чиниите си, когато изведнъж токът спря. В стаята стана тъмно. Единствено бледите лъчи на луната едва очертаваха силуетите им.
– Почакай! Някъде тук трябваше да имам свещи - присети се Сиса и с прожектора на телефона си се насочи към един от кухненските шкафове.
– Идеално! Тъкмо ще имаме романтична вечеря - отбеляза Митко.
Тъмнината не можеше да развали доброто настроение на младата двойка. Напротив. Разпали още повече въображението и страстите им.
След като довършиха вечерята си двамата се отдадоха на сладки ласки. Когато се наситиха един на друг, на младежът му хрумна идея.
– Сетих се. Ще ти разкажа една история, от която ще ти се изправят косите . Нали обичаш такива?
–Добре, но да знаеш, че не се плаша лесно - изгледа го изпитателно момичето
–Тази може би ще те стресне, защото е истинска или е такава поне според Георги - колегата ми от университета
– Хубаво! И за какво се разказва в историята?
– Става въпрос за бившия собственик на къщата, която Жоро се похвали, че е купил наскоро.
– Хм.. добре давай тогава!
Това е една стара къща в родопското село Белица. Тя е последна в селото и дворът й граничел с гъстата иглолистна гора. На предишният ѝ собственик обаче никак не му вървяло в живота. Човекът бил едър около петдесет годишен мъж. Казвал се Грозьо и както можеш да предположиш и от името му, не бил голям хубавец. По-лошото е, че бил и душевно грозен. Местните го познавали като недружлюбен, студен и дребнав човек с труден характер. Често посягал към алкохола и налитал на бой.
Първата му съпруга починала много рано. Останал вдовец, той живеел сам със сина си. Когато момчето поотраснало, Грозьо решил да опита отново да се задоми, за да има кой да върши по-добре домакинската работа. Така в живота му влязла Ралица - усмихната, приветлива и работлива. Пълна негова противоположност. Жената се грижела добре за сина му и всячески се опитвала да се хареса и докаже пред Грозьо, но това било невъзможно. Той не спирал да я обижда и често ѝ посягал.
Една нощ след поредния запой мъжът, пребил Ралица почти до смърт. Ритниците, редуващи се с юмруци следвали един след друг. Плачът и молбите на жената не можели да го спрат. Дълго след побоя лицето ѝ било обезобразено.
Тя не издържала повече и един ден докато бил в обора при конете, успяла да избяга. Казват, че заминала при своя далечна роднина и никой в селото повече не я видял. Мъжът ѝ дълго я проклинал и се заричал, че само да я откриел, щял да я застреля с пушката си без да му мигне окото.
Такъв бил злобен и коравосърдечен. Нямал почти никакви приятели. Всички от селото го отбягвали с изключение на стария Рангел. Обединявал ги интересът към лова.
Убиването на животни доставяло истинско удоволствие на Грозьо. Това било едно от най - любимите му занимания. Често обикалял из гората с пушката си. Много рядко се връщал без дивеч. Веднъж заек, друг път елен или диво прасе, той винаги улучвал по нещо. Труповете често окачвал на ченгела за дране на животни, който ръчно бил изработил. По зле опраните му дрипави дрехи се забелязвали петна от кръв. Радостта от лова се изписвала на червеното му от слънцето лице и прозирала в грозната му беззъба усмивка.
Синът му не приличал на него. Момчето било усмихнато и добро. Намирало приказка с всеки от селото и често помагало на другите. Младежът още не бил навършил двадесет години, когато се разболял от тежка болест. Лечението щяло да струва скъпо.
Грозьо нямал толкова пари. Продал конете си, но това не било достатъчно. Спестяванията, които бил натрупал през годините, отдавна профукал за ракия. Прогнозите на лекарите не били добри и след няколко месеца момчето починало.
Хората от селото искрено съжалявали за изгубения живот на младото момче, но не били много онези, които изказали съболезнованията си на Грозьо.
Сред тях бе Рангел, който решил да го посети в дома му. Заварил го седнал под сянката на стария орех на двора, да се налива с ракия.
– Какво правиш тук? Дошъл си да видиш моето падение ли? - изхилил се с грозната си усмивка пияният мъж.
– Стига глупости! Не говори така! Дойдох само да ти кажа, че знам колко е страшно това през, което преминаваш. И аз изгубих детето си преди двадесет и пет години, но тая мъка и болка не преминава с времето. Ако имаш нужда да си поговориш с някой , насреща съм..
– Не ми се слушат твоите проповеди и сълзливи истории. Отивам на лов - отвърнал му Грозьо, който се изправил, но едва се държал на краката си.
– Какъв лов в това състояние. Хайде! Дай да ти помогна! Нека влезем вътре да си полегнеш! Ловът ще почака - посъветвал го приятелски Рангел.
–Ти не ме учи какво да правя-развикал се Грозьо, който залитайки вдигнал пушката си от земята и я насочил към приятеля си. – Махай се от тук преди да съм те застрелял като диво прасе- изсъскал злобно той.
– Полудя ли? Какво ти става? - извикал Рангел, на който не му оставало друго освен да си тръгне. „Съвсем си е изгубил ума. Дано не направи някоя глупост”- мислеше си по пътя към дома си той.
Минали няколко дни. Въпреки заплахите и грубото отношение, възрастният мъж не спирал да мисли за приятеля си. Имал вътрешното усещане, че се е случило нещо лошо и решил отново да го посети.
Денят бил много горещ. Рангел нахлупил на главата си една стара бяла шапка и клатушкайки се бавно вървял към къщата на Грозьо.
Когато стигнал, първоначално вниманието му било привлечено от широко отворената входна врата. В къщата обаче нямало никого. „Вероятно е в обора“ - помислил си мъжът, но когато излязъл на двора и се загледал към сянката на стария орех изтръпнал вцепенен от ужас.
Трупът на приятелят му висял под един от дебелите клони на вековното дърво. Лешояди кръжали около него и лакомо кълвели парче по парче от разлагащата се плът. Във въздуха се носела зловонна миризма от престоялото повече от две денонощия на високите температури тяло. Чувало се жуженето на големи черни мухи накацали върху трупа като пчели върху каца с мед. Рангел с ужас забелязал как няколко от тях отлетели от широко отворената уста на мъртвеца.
Ледена пот избила по тялото на стареца. Ръцете му треперели от ужаса, причинен от вледеняващата гледка. Сърцето му прескачало и сякаш всеки момент щял да получи инфаркт. И друг път бил виждал труп, но сега било различно. Очите му се налели със сълзи. „ Как е могъл да се обеси ?”, „Не трябваше да си тръгвам и да го оставям сам онзи ден“ - обвинявал се Рангел. Дълбоко в себе си той сякаш предусещал, че се е случило нещо лошо, но въпреки това шокът от видяното бил голям.
Възрастният мъж едва намерил сили да се прибере и бързо съобщил злополучната новина в семейството и на съседите си. Скоро цялото село знаело за трагичната съдба на Грозьо.
Не минало много време и хората започнали да си шушукат и споделят, че странни неща се случвали и виждали в селото. На някой му липсвали от кокошките на друг друго, а трети споделяли, че на няколко пъти виждали в далечината на свечеряване из гората да обикаля мъжки силует, приличащ на този на покойния Грозьо. Често намирали труповете на убити животни в гората.
– Ако не знаех, че е мъртъв щях да кажа, че това е негова работа - казал един от хората.
– Онзи ден се връщах от паша с животните и минах на пряко по онази пътека през гората, която водеше и до неговата къща. Беше по залез слънце, но съм сигурна, че между дърветата го видях. Носеше същата дрипава ватенка с петната по нея. Тръпки ме побиха. Не можах да му видя лицето, защото беше в гръб, но съм сигурна, че беше Грозьо - оплакала се една жена от селото. – Върнал се е от оня свят!
– Стига! Не говорете глупости! - извикал Рангел. – Аз с очите си видях как проклетите птици се тъпчеха с парчета от месото му. На вас и на откачените ви истории за призраци и видения ли да вярвам?
Хората обаче не спирали да се оплакват и съмнението започнало да се прокрадва и у Рангел. Той решил да намине и огледа старата къща до гората, която сега пустеела.
Това, което видял там накарало косите му да настръхнат, а кръвта му да замръзне. Макар и от далеч, възрастния мъж ясно различил мъжка фигура, същата като на покойния му приятел. Стояла приведена край стария обор, където преди стояли конете му. Мъжът бил облечен с онези овехтели дрипи, с които мъртвия приживе обикалял из гората.
Рангел искал да извика името му, но страхът накарал гърлото му да се свие и не можел да издаде и звук. Вместо това се скрил зад дебелия дънер на едно дърво и едва си поемал въздух. „ Докато бе жив беше готов да ме застреля, а какво остава сега, когато уж е мъртъв”- мислел си той и полека-лека се върнал назад.
В същата прохладна вечер група младежи от селото, които не вярвали на приказките за възкръсналия мъртвец, решили да се разходят из околността с колата на един от тях.
Те търсили спокойно и уединено място, затова минали по един черен път водещ право към гората. Оставили фаровете на колата да светят. Пуснали си музика, отворили бутилка с бира и се наслаждавали на приятни разговори в лятната нощ.
След известно време на едно от момичетата му се доходило до тоалетна. Девойката се насочила към близките дървета. Останалите слезли от колата. Подавали си една цигара и бутилката с алкохол от уста на уста и наблюдавали на светлината от фаровете как силуетът на приятелката им бавно се отдалечавал.
Изведнъж младата жена чула странен шум идващ зад гърба ѝ. Последвал силен писък. Младежите с ужас видели едра мъжка фигура, леко приведена и с разперени в страни ръце да се доближава до приятелката им.
Момичето се затичало с всички сили по пътя към колата, но мъжът почти я настигал. Тя чувала тежките му стъпки и пукането на съчките под краката му.
Страховитият непознат дишал трудно. Дробовете му свистели като на асматик поемащ си последен дъх. Побили я тръпки. Сърцето ѝ биело като лудо. Тялото ѝ се покрило със студена пот.
Приятелите й не стояли безучастно, а се спуснали да й помогнат, но и тъмната фигура не се отказвала. Точно преди зловещия мъж да сграбчи момичето, те успяли да я издърпат бързо в колата. Качили се и отпрашили с мръсна гас. Тайнственият силует, който ги гонел до последно, хвърлил остър предмет, с който счупил задното стъкло на ситроена им. На бледата лунна светлина в мрака те разпознали фигурата на едър мъж носещ раздърпана, дрипава ватенка.
След този случай много хора от селото били склонни да вярват, че злобният нещастен Грозьо се е върнал от ада по - жесток и по - опасен, отколкото бил приживе. Хората се страхували вечер да излизат от домовете си и избягвали близката гора.
След няколко дни трима здравеняка от селото, които се смятали за безстрашни решили да видят от близо, що за същество обитава къщата на покойника. Много се съмнявали, че това е истинския Грозьо.
Взели със себе си ловни пушки ей така за всеки случай. Решили да направят тази проверка по светло, през деня.
Когато пристигнали, заварили къщата празна. Престрашили се и влезли вътре. Но голямо било учудването им, когато намерили печката топла. Върху нея стоял почернял тиган, в който се въргаляло някакво парче месо. По земята били разхвърляни цепеници. На масата пепелникът преливал от угарки, а до него стояла смачкана празна кутия от цигари - Карелия. Точно такива пушел приживе Грозьо. На всякъде се носил тютюнев дим. По всичко личало, че тук живее човек. „Но къде е той? И може ли това да е той?“- говорили си тихо помежду си.
Мощен изстрел взривил тишината. Зад едно близко дърво мъжете видели едра фигура, която държала в ръцете си пушка. Силен глас подобно на рев разцепил въздуха.
– Излез на вън! Ще ви избия!
Втори изстрел разбил едно стъкло от прозореца и оставил дупка отзад в стената.
Мъжете били убедени, че срещу тях стои Грозьо от плът и кръв. Това били неговия глас и неговата „Душегубка“- така наричал той своята пушка.
Започнала престрелка. Под напора на тримата приятели тъмният силует, облечен с мръсна ватенка изчезнал зад дърветата. Не останало съмнение и за тримата, че едрата, дълбоко позната фигура с разтворени в страни ръце, бягаща леко прегърбена, всъщност е самият Грозьо. Само той от селото имал тази характерна поза.
Дълго го търсили в гората, но така и не могли да го открият този ден.
Върнали се в селото и разказали за преживяното. Хората се страхували. Жените не пускали децата си на вън да играят. Самите те избягвали излизането извън дворовете си. Мъжете стояли в кръчмата и не спирали да спорят за това жив, или мъртъв е страшния Грозьо. И ето какво решили:
Взели лопати и се отправили към селското гробище. Без много да му мислят изкопали гроба. И там пред очите на присъстващите се показал трупа на нещастника.
– Значи си имаме работа с вампир - чул се разтреперания глас на дядо Игнат.
Мъжете се прекръстили и смълчано се спогледали.
След броени дни селото се напълнило с полиция. Местните не знаели причината за това.
– Ало, Иванов предай на майора, че беглеца е обсаден в една празна къща и чакам нареждане – изкомандвал цивилния полицай.
Кметът събрал хората в кметството и им обяснил, че полицаите преследват опасен престъпник избягал от затвора. По техни сведения той се укривал в гората до селото и изглежда е нощувал в изоставената къща на покойния Грозьо. Затворникът бил едър мъж с телосложение подобно на това на починалия. Вероятно затова ползвал и неговите стари дрехи. Там той открил и пушката на нещастния Грозьо.
Тази информация сложила край на теориите на мнозина за завърналия се мъртвец. Хората били уплашени и притеснени от новините, но и си отдъхнали, че Грозьо не се е върнал от ада, за да ги тормози.
Затворникът бързо бил заловен и върнат обратно в килията, за да изтърпи наказанието си за тежките престъпления, които бил извършил.
***
Е, всичко това отдавна е в миналото, а моят колега Георги вече е горд собственик на подновената къща на Грозьо - завърши разказа си Митко. – Между другото, той и приятелката му Мери ни поканиха следващия уикенд да им гостуваме там. Приех поканата.
– Какво? Няма да отида на това място. Забрави! - отвърна Светла.
– Нали не се страхуваше? - изсмя се приятелят ѝ.
Лампата светна. Токът беше дошъл. Ричи весело подскачаше около тях
© Елица Бонева Все права защищены