1 окт. 2010 г., 15:04

Тъмни сенки (Част Четвърта - Посещение) 

  Проза » Фантастика и фэнтези
974 0 0
16 мин за четене

Глава 4

Посещение




    Отворих вратата със замах.

    Все още бях във вампирската си форма и честно казано - не ми пукаше особено. Дали някой ме гледаше или се криеше за да си спаси жалкият живот, също беше без значение.

    - Хей, красавице, я по-спокойно. – този глас ми беше най-противен от всички, които бях чувала някога. Брандан.

    - Какво искаш, Брандан? – секундата, в която ме нарече „красавице”, аз го стрелнах с очи и леко приклекнах. Бях готова да скоча всеки миг и да му се нахвърля като лешояд.

    - Виж сега, и двамата не се харесваме, но и двамата участваме в нещо, което засяга и двете организации. Не съм ли прав? – начинът, по който изговаряше думите ме дразнеше безусловно много. Всяка една дума беше попита с безразличие и омраза към самата мен. Вярно е, че се стараеше да не изглежда така, но аз вече можех да различавам фасадите пред, който се изправях, от истината.

    - И какво, ако е така?! – Брандан беше седнал на един от столовете на масата в средата на стаята и ме гледаше надменно. Сякаш беше нещо повече от мен,  нещо много по-висше.

    Започнах да правя крачка след крачка към него. Стараех се да изглеждат човешки, въпреки, че това не беше възможно в момента. Стигнах до масата и оставих пликовете с кръв, които бях взела от Ник.

    - Виждам, че си получила доставката. – заяви Брандан. – Нахрани ли се или вече пресуши Ник? – определено това ми идваше в повече. Ако не друго, то поне сега щях да вкуся човешка кръв. Пред очите ми се изписа картина, как тялото на Брандан лежи на земята отпуснато.

    Не се сдържах и за секунда вече бях сграбчила гърлото на Брандан с една ръка.

    Той не помръдна, нито дори реагира на действията ми. Само ме погледна и ми се усмихна.

    - Остави го! – чак сега усетих, че в стаята не бяхме само аз и Брандан. Имаше и други. Ето защо Брандан не прави нищо, а просто ми се усмихна. Знаел е, че скоро ще си имаме компания. Умен ход. Явно искаше да покаже на всички, че аз вече не съм човек, а чудовище готово да убие всеки, който ми се противопоставеше.

    Обърнах се и видях строгото изражение на Джейн. Зад нея стояха Кевин и Джаред.

    Присвих очи към тях, а след това отново насочих погледа си към Брандан и към ръката си, която стискаше гърлото му.

    - Айви, остави го. Трябва да поговорим. – отново чух гласа на Джей. Говореше ми спокойно, без капка съмнение в думите си.

    Отслабих хватката си и се отдръпнах от Брандан. Допрях дланите си на масата и промяната отново ме връхлетя. Усетих как вампирските ми зъби се прибраха и всичко в мен се промени за секунда. Отново бях старата Айви.

    Вдигнах поглед към Джейн и останалите и единственото, което ме изненада, беше изражението на Джаред. Беше се втренчил в мен сякаш виждаше чудовище, на което му предстоеше да умре от неописуема болка.

    - Е, за какво ще говорим сега? – обърнах се към Джейн, защото знаех, че тя ще говори от името на всички.

    Издърпах един от столовете около масата и седнах сякаш нищо не се беше случило преди малко. Останалите, които бяха до вратата започнаха да идват към мен и Брандан. Всеки зае своето място на масата и мълчанието настъпи.

    Беше тежко за всеки. Усещах колебанието на Джейн и отвращението на Кевин.

    - Нали трябваше да говорим за нещо? Говори. – аз бях първата, която разчупи тишината в стаята. Все някой трябваше да го стори, но никой не искаше да каже и думичка.

    - Да. Така е. – каза Джейн. Време е да ти изясним някои неща. – Джейн погледна Кевин, но той не неправи признак, че я е чул. Сякаш блуждаеше на някое съвсем различно място. – Кевин, ти ли ще ù кажеш? – Джейн беше впила поглед в него и не го отместваше.

    - Все още не съм съгласен, че трябва да ù казваме. – Кевин я погледна с огорчени очи, сякаш страдаше за нещо. Но за какво?

    - Какво става? – попитах аз. Исках да ми се обясни всичко веднага. Мразех някой да се чудеше дали трябва да ми се казва нещо или не. Не харесвах такива игрички. Погледите на всички се насочиха към мен. Обвиняваха ли ме за нещо?

    - Айви... Кевин е против това да ти казваме, но аз смятам, че ти трябва да знаеш.

    - Да знам какво? – ех, колко ме вбесяваха. Дали го осъзнаваха?

    - Преди година ти беше превърната във вампир. – за пореден път чувах това. За пореден път ми го казваха в очите. Защо? Аз ли бях виновна за това? Моя ли беше вината, че всички се обърнаха срещу мен?

    - Странно, това не го чувам за първи път. Какво общо има моето превръщане с това, което се колебаете да ми кажете?

    - Млъкни! – извика Кевин. – Не ми се нрави това, че си тук, нито, че трябва да водим този разговор. Ти трябваше да умреш преди година, а не да се превърнеш в чудовище и да ме товариш още повече. – Кевин се изправи и удари с юмруци масата, като я разтресе. – Ти си едно долно и отвратително нещо, което се надявам да умре в близкото бъдеще. – затвори очи и понижи глас. – И да ти кажа честно, искам убиецът ти да бъда аз. – не се изненадах, когато брат ми ми каза това. Очаквах го. Вярно е, че думите му боляха повече от всяка една болка, която бях изпитвала някога, но явно си заслужавах презрението му.

    Кевин се отдръпна от масата и тръгна към вратата с ръце в джобовете. Не искаше да стои повече в мое присъствие.

    - Кевин, върни се. – Джаред се изправи и тръгна да спира Кевин, но Джейн го хвана за ръката.

    - Остави го. – каза тя и се обърна към мен. – Съжалявам, че ти се наложи да чуеш това, Айви. – гласът ù беше мек и топъл. Звучеше така сякаш не бях вампир, а човек.

    - Има ли някакво значение?! Вече започвам да свиквам с пренебрежението ви. Все пак и аз бях някога такава. – затворих очи. – Презрението, което виждам в очите ви, ми напомня за мен самата. Не само аз съм се променила, но и вие също. Всеки мрази нещо на този свят, всеки иска да унищожи нещо, което го наранява. Нима не съм права? – отворих очи и погледнах трите човешки тела, които не смееха да помръднат. Никой не казваше нищо, което беше знак, че са съгласни с мен.

    - Айви, до сега не съм виждал истински вампир да променя формата си. – този път Джаред разчупи тишината. Отново се настани на мястото си и ме погледна със съжаление. – Въпреки, че вече си вампир това не променя факта, че си ми приятелка. – Приятелка? Той да не полудяваше. Не виждаше ли, че аз не съм нищо друго освен чудовище. Толкова сляп ли беше? – Не ме интересува какво мислят другите. Интересуваме какво мисля аз, а аз мисля, че под вампирската ти кожа, ти все още си същата Айви, която познавах някога.

    - Може би е време да спреш с това съжаление. – заявих аз. – Не ме интересува какво мислиш ти. В момента ти и всички останали, сте най-малката ми грижа.

    - Съжаление?! – на лицето му се изписа недоумение. – Аз не те съжалявам.

    - Тишина! – заповяда Джейн. – Айви, ти вече не си човек. – отново ми напомняха. Гласът на Джейн вече е беше мек и топъл, а твърд и злобен. Показваше си истинската същност без дори да го осъзнаваше. – Ти си вампир. Било то дали ти харесва или не.

    - И защо си мислиш, че не знам, Джейн? Ти вече не си ми ръководител. – усещах как злобата ми нарастваше към нея.

    - Ти така си мислиш. В момент като този, аз съм ти ръководител. Тук си и зависиш от мен. Ще те храня, но в замяна искам да използвам силата ти. – Джейн се усети, че говори със злоба и замълча за момент.

    - Щом е така, тогава говори, какво искаш от мен. – погледът ми я изгаряше. Усещах го. Кръвта на Брандан и Джаред беше спокойна, но не и нейната. Тя вреше във вените й.

    - Става въпрос за майка ти. – Брандан взимаше думата. – Трябва да я посетиш.

    - Да я посетя ли? – една усмивка се изписа на лицето ми. За жалост това не беше от типа усмивки на щастие, а от типа усмивки на подигравка. – Хаха. Вие да не сте се побъркали? – попитах ги със сарказъм. Не исках да виждам майка си. Не я бях виждала от четири години. Не исках да я виждам, защото ме болеше. Тя беше болна от алсхаймер. От време на време си спомняше нещо, а в следващия миг не помнеше нищо. Защо ми беше да я виждам и да чувам от нея „Коя си ти? И къде е Айви?”, това болеше адски много.

    - За съжаление трябва да я видиш. – каза Джейн. Напоследък само пита за теб.

    - Тя и преди си питаше. Не искам да я виждам. – казах твърдо.

    - Айви, майка ти е започнала да си спомня някои неща и лекарите твърдят, че е започнала да се оправя. – да се оправя ли? Как така? Та тава е алсхаймер. Не е възможно.

    - Какви ги говориш, Джейн? – не разбирах какво става. – Няма начин тя да се оправя.

    - Айви, просто я виж, защото може никога повече да не е видиш. – Джейн говореше така сякаш отново щях да бъда затворена в онази тъмница.

    - Никога повече? – повторих думите ù, защото не ги разбирах.

    - След ден започва първата ти мисия. – обясни ми тя.

    - И какво от това? След мисията, а може и по-нататъка, ще я видя. Не ми е до нея в момента.

    - Тази мисия ще се проточи прекалено дълго. Когато му дойде момент, ще ти кажа какво представлява. – Джейн говореше със заобикалки. Криеше нещо, което си личеше, че е секретно. – Просто склони.

    - Ох, добре. – примирих се. Искаше ми се да приключа този разговор колкото се можеше по-бързо. Не исках да говоря за майка си. – Кога тръгваме?

    - Веднага! – каза Брандан. След това извади от джоба си една черна копринена лента и я постави на масата срещу мен. – С това ще ти завържем очите. – какво ставаше? Защо трябваше да ми завързват очите? Страхуваха се да не избягам ли?

    - Защо? – попитах го, като го погледнах с присвити очи.

    - Не можем да рискуваме просто така да те разхождаме из убежището. – значи майка ми се намираше в този лабиринт. Била е толкова близо до мен, а аз не съм знаела? Толкова ли много жадувах за кръв и убийства, че дори не се бях замисляла за майка си?!

    Брандан се изправи, взе черната лента и застана зад мен.

    - Ще ти завържа очите и тръгваме. – след секунда вече не виждах нищо. Очите ми бяха здраво завързани. Брандан ме потупа по рамото, което беше знак да стана от мястото си. – Хвани ме за ръката.

    - Какво? – не исках да го правя. Вече бях вампир, можех да се справя и сама дори със завързани очи.

    - Там, където отиваме... мястото е необичайно. Хвани ме. – Брандан настояваше да го хвана. Но можех ли да рискувам? Поколебах се за миг, а след това го хванах за ръката. Беше топла, сравнение с моята студена длан. Под кожата му усещах как кръвта му циркулира. Поведе ме, но странното беше, че Джейн и Джаред не тръгнаха с нас. Не си направих труда да попитам защо. Знаех, че ще ме излъжат, а аз не исках повече лъжи.

    Изминаха около двадесет минути. Държах му ръката внимавайки да не я счупя. Знаех, че за мен беше изключително лесно. Вървяхме и завивахме постоянно. Ако бях без превръзката пак нямаше да успея да запомня пътя. Това място беше изключителен лабиринт.

    - Пристигнах ме. – чух го да казва, след това си отдръпна ръката от моята, доста грубо. – Свали си превръзката. – заповяда ми той и аз го направих.

    Пред мен нямаше нищо друго, освен една врата с надпис: „Забранено за външни лица”. Вратата беше дървена и доколкото можех да разбера, беше паянтова. Брандан хвана дръжката и отвори. Навлязохме в дълъг бял коридор. Миризмата беше ужасна. Това беше болница под земята. Без прозорци, а само флуоресцентни лампи, които осветяваха стаите.

    - Насам. – каза Брандан. Трагнах след него. Отминавахме стая след стая. Възползвах се и отвереме на време поглеждах през малките прозорчета на вратите на стаите. Виждах всякакви хора. Едни бяха оковани с вериги точно като мен, когато бях затворена в тъмницата, други лежаха отпуснати върху леглата със системи в ръцете. Джейн се беше превърнала в чудовище. Беше направила организацията за посмешище.

    След като отминахме петнадесет стаи, най-сетне пристигнахме.

    „Врата 16”.

    Нещо вътре в мен ми подсказваше, че зад тази врата се намираше майка ми.

    - Тук е. Влез. Аз ще те чакам тук. – Брандан дори не погледна през прозореца, за да се увери, че има някой. Явно беше сигурен, че тя е вътре, което ми подсказваше, че тази така наречена без прозорци болница е охранявана доста добре.

    За кой ли път днес се колебаех... Ръката ми за първи път потрепери от ужас. Дали беше от вълнение, че щях видя отново майка си или от страх, че тя отново нямаше да може да ме познае.

    Не исках вече да чакам, за това отворих вратата и влязох.

    Флуоресцентните лампи осветяваха всичко. Видях майка си да лежи на леглото със система в ръката, точно както видях и още други хора в тази „болница”. Стаята беше скромна. Нямаше телевизор, както в другите болници, нито балони, на които да пише „Оздравявай бързо”. Явно и Кевин не беше идвал тук. Сигурно и на него му е било тежко. Приближих се към леглото и не свалях очи от майка си. Тя спеше. Не исках да я будя, стигаше ми и това, че тя дишаше.

    Невярващо беше как в мен се преродиха онези чувства, които смятах, че са изчезнали. Топлина и нежност ме връхлетяха изведнъж.

    Издърпах един стол и седнах до леглото ù. Докоснах вече потъмнелият, червеникъв цвят на косата ù и я погалих. Изглеждаше така безгрижна, сякаш никога преди не е страдала от алцхаймер.

    Явно движенията ми бяха несръчни, защото тя се размърда и отвори леко очи. Все още не бях овладяла добре движенията си.

    - Айви? Това ти ли си? – гласът ù... От толкова дълго време не го бях чувала, че ми се струваха не години, а векове.

    Очите й бяха изморени. Имаше тъмни кръгове около тях.

    - Да, мамо. Аз съм. – този глас... Нима беше мой? Къде изчезна онзи глас, с който говорех на всички около мен, от както се бях превърнала във вампир? – Как си?

    - Изморена. – тя направи въздишка. Беше ù трудно да говори.

    - Не говори. – предложих ù аз.

    - Не. Искам да говоря. – гласът ù рязко стана гръб. – Ти не си Айви. – очите ми се разшириха от недоумение. – Ти си чудовище. – ти си чудовище. Думите ù закънтяха в главата ми. Погледна ме с ненавист и отвращение. – Ти си едно долно гадно нищожество! – тя повиши глас. Обвиняваше ме. Сякаш ми се караше, че не съм измила приборите в мивката или, че не съм си оправила стаята. – Моята Айви не би ме оставила. Тя ме обича.

   - Мамо, аз съм. Тук съм. Успокой се. – започнах да ù противореча. Да я убеждавам, че това съм аз. Че съм тук до нея. Всичко започна да се повтаря като на лента. Миналото... и защо спрях да я посещавам. Да... болката беше твърде голяма.

    Преди години майка ми беше в една от елитните болни в Москва. Стараех се да ходя колкото се може по-начесто за да я виждам. Липсваше ми... Но това, че не си спомняше коя съм и това, че винаги ме гонеше... Беше неописуема болка. Откакто заболя... все ходех да я виждам и всеки път ми удряше шамар, с който ми казваше да се махам и никога повече да не се връщам. А след секунда вече ме прегръщаше и ми казваше, че ме обича и, че ù липсвам. Не можех да го понеса отново. Затова взех решение и спрях да я виждам. За мен тя беше мъртва.

    А сега... стоях отново пред нея... отново изпитваща болка.

    - Гнусен вампир! – това ме изненада и ме накара да се отдръпна рязко. Присвих очи, а устните ми се разтвориха от изненада. Нима тя знаеше за вампирите?

    - Какво? – едва произнесох думата. – Какви ги говориш?

    - Знам всичко. Всичко! - надигна се леко от леглото и с ръката си, на която бяха закачени системите, ми зашлеви шамар за пореден път. – Не искам никога повече да те виждам.

    - Мамо, ти си болна. Не знаеш какво говориш. – думите ми бяха същите, каквито бяха и преди години.

    - Напротив! Знам. Отлично знам какво говоря. Махай се! – думите ù бяха попити с омраза. Джейн беше права. Тя е започнала да се оправя, но очевидно не ме искаше в живота си.

    Само секунда по-късно тя започна да се тресе и апаратите започнаха да пиукат. Обърках се. Какво трябваше да направя? Какво можех да сторя?

    Стоях и гледах безучастно.

    През вратата нахлуха трима мъже и една жена в престилки. Избутаха ме настрани и се заеха да работят върху спасяването на живота на майка ми.

    Усетих как някой ме хваща за ръка и ме дърпа. Беше Брандан.

    - Хайде. Вече нямаме работа тук. Тя няма да се събуди в близките няколко часа. – погледнах го с недоверие. – Спокойно. Ще я приспят, за да се успокои. – кимнах в знак на съгласие и го последвах. – Отново трябва да ти сложа превръзката. – обясни ми той. – Отиваме при Джейн да ти обясни за мисията.

    Очите ми отново потънаха в мрак.

© Десислава Димитрова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??