Тъмнина и светлина в дебрите на зеления парк. Загадка в ресторанта

Продължение

          – Нали не те притеснява моето погалване – прошепнах в упоение от нейната красота и чувственост. Ръката ми вече много нежно галеше кадифената кожа до женското ѝ съвършенство.

          – Неее, не! – съвсем леко и с нюанс на любовна въздишка изстена и нежно, но настоятелно  започна да ме милва по ръката и да я притиска към частта, към която ръката ми сама се плъзгаше. Усетих, че капчици любовна роса бяха страстно навлажнили нейните ефирни красиви прашки.  

Милувките, с които ме влудяваше бяха буйни, дълбоки и достигаха до гръбначния ми стълб, карайки ме да го извивам като гепард в любовен период. Ръката ѝ по моите интимни места  разпалваше в екстремни  висоти желанието ми да се  се разтворя в нея, да обгърна всяка нейна частица, всяка молекула, да взема дъха ѝ и да ѝ дам да направи всичко това и с мен. Дълбокото подсъзнание ясно крещеше, че тя се чувства по същия начин! Целувах я  по нежната извивка, там където прекрасната дълга шия преминаваше в обаятелна раменна извивка…  Изпъна се като тетива преди изстрел по дългоочакван дивеч, обхвана ме здраво и плътно. Продължи с нежните си и много страстни целувки…  Целувахме се с все по-нарастващ интензитет.  Усетих как и двамата започваме да се стремим неудържимо един към друг…

          – Искам да те целуна по най-нежното място? – прошепнах, не можейки да сдържам страстта си, но и не знаех как би реагирала, ако не попитам – все още бяхме почти непознати…

          – Да, да, да, да… искам, искам  – отвърна тя с неудържимо желание! Моето също бе достигнало миговете, когато съзнанието крещеше: “С нея, с нея, с нея…”

          Протуберансите на нашето едновременно избухване, след няколко нейни, бяха силни, продължителни, омайващи!…  Двамата бяхме без дъх, но с дълбоко желание да не се отделяме, да сме заедно, да се чувстваме…

          Постепенно се успокоявахме и нежна нега се разливаше по всичките ни клетки… 

          Вгледахме се продължително и все още оставахме заедно един в друг, усмихвайки се, но в началото без да говорим… Отпуснахме се и доста дълго време се наслаждавахме на общуването си…

          – Даааа! – ти така ли получаваш вдъхновение за всяка работа? – лекичко галейки ме, рече тя. Очевидно постепенно възвръщаше формата си. Явно Стефания си е Стефания.  Не можеше лесно да сподели контрола на ситуацията, още по-малко да го предаде в моите ръце. Но аз и нямах желание за това. Имах много сериозна задача. Твърде странна, извън моите компетенции и досегашен опит, и само защото можех да решавам различни логически и математически задачи. Но това едва ли щеше да е достатъчно. По-скоро – съвсем недостатъчно! Започна с нашата среща в италианския ресторант преди три дни и продължи с великолепната ни разходка и разговори в зеления парк на следващия ден…

          Зеленият парк беше неголям, великолепен  и изящен. Туфи цветя като поспрели се групички деца се бяха разпръснали във всички негови кътчета. Придаваха му елегантност, но и нещо мило и близко до домашните градинки в късен летен следобед. Ето тук, в западния край, близо до улицата, която водеше към Темза,  прекрасната картина от нацъфтели сини метличини, китки от бели и лилави дребни цветчета, умно съчетани с избухнало като пустинно обедно слънце жълто-златно цвете носеха настроение и щастие. Едно безметежно живеене, макар и за минути или часове. Щастие, само защото тази картина беше възможна, защото я имаше. Тя се допълваше от очарователни бели маргарити, разпръснати в целия парк на малки и по-големи групички, придружени от  буйните стръкове на растение със светлолилаво-сребристи листа. А от страната на музея тъмнорозови и сини хортензии гордо показваха своята величественост и красота. Бяха опрели снаги до ажурна желязна ограда. Тя самата си беше цяло произведение на изкуството – всеки вертикален прът с квадратно сечение бе усукван многократно, което му придаваше ефирност, лекота, изящество. Бяха два вида с различна стъпка на усукване и различни отстояния между отделните усукани части. Едният вид имаше на върха си двуглав орел, а вторият – стилизирано цвете, приличащо най-много на белите маргарити от парка. Много такива елементи като двата вида се редуваха, бяха закрепени с три хоризонтални, преминаващи по целия периметър на парка, поддържащи железни конструкции. По същество също метални прътове, ако се изразим технически. Но в действителност желязна бижутерия от най-висш клас. Всеки такъв конструктивен елемент опасваше цялата ограда по нейния периметър. Бяха три – най-горе, в средата и най-долу. С по-големите железни вертикални части на трите врати или порти на парка тези елементи крепяха цялата ограда. През всеки четири вертикални елемента най-горният ред на  хоризонталните части се спираше, извиваше се във формата на малко и много стилно  лале, след това тръгваше към следващата четворка, но вече извит грациозно в малки дъги и така алтернативно отиваха до края.  По същия начин вървяха средният и долният ред. Имаха различна форма и украса – средният във вид на овесен клас, а долният – редуващи се квадрати с различни стилизирани животни във всеки квадрат, там където хоризонталният елемент се свързваше с вертикален. При това разнообразие лесно можеше да се наруши хармонията. Да се получи чувство за хаос и липса на вкус. Но дори първият поглед върху тази ограда – произведение на изкуството на XIX век – показваше стил и неудържимо привличаше погледите на минувачите и на отдаващите се на малките всекидневни удоволствия  на прекрасния ден  – поседналите в парка  по пейките и на нежната трева. Всъщност това беше известният викториански стил. И той съвсем подхождаше на многообразието и множеството на викторианските сгради наоколо. Да, имаха известна пищност и повече украси, но всичко това наистина радваше окото. Нашите сегашни архитекти на модерни сгради ще бъдат забравени след 20-30 години и сградите им просто ще бъдат бутнати – пък и няма защо да стоят, не представляват нищо ценно. А старите, не само в Англия, или западните страни, а и такива като тези в Русе, Варна, Пловдив, София и на много други места по света от същото време – края на XIX век, “Бел епок”,  ще останат, освен ако необразовани идиоти и фанатици или недоучени модерни “архитекти” не ги съсипят.

          – Много надълбоко си се скрил – нейният алтов, прекрасен и изкусителен глас, вече чакан от мен с нетърпение, ме изненада, не очаквах да се появи толкова рано.

          – Е, естествено, трябваше да проуча терена.

          – Да не би да си решил, че това ще е бойно поле за твоите експерименти?

          – Експерименти ли, какви експерименти? – Та аз размишлявах много  усилено за това, което би искала да се съглася да направя – отвърнах малко различно от възприетия от нас стил на закачки и взаимно надиграване. Но и имаше защо –  оказа се, че има нещо прекалено сериозно и доста странно за решаване.

          – Знаеш какви – от момента, в който седна в самолета и досега не преставаш да се опитваш да ме вкараш в леглото си, нали?  – Даааа! Но много се надявам на сериозното ти размишление и решение, и нека ти напомня, че на нашата прекрасна среща в ресторанта (аз впрочем бях малко изненадана, че се получи твърде хубаво там) ти почти се съгласи да разкриеш този случай.

          – Е, ти сега ти пък малко ме манипулираш, нали? – Казваш, че е било много хубаво, но  не забрави да ми напомниш, че моето “трябва да помисля сериозно” е почти съгласие от моя страна и че се правя на сваляч, а това не ми е стилът  – излъгах  безпардонно аз.  – А, и да, щом срещата е била хубава и щом поиска да се срещнем пак в този изумителен зелен парк сигурно твоят бъдещ близък приятел има някакъв минимален шанс да сподели най-прекрасни мигове с любимката на и достойно представяща Артемида и Диана, каквато си ти!

          – Да, да, не ти е това стилът, а и моят “бъдещ близък приятел!” бил безпардонен ласкател, както сега разбирам – леко подигравателно и усмихнато ми върна репликата. – Не искам да лъжа, защото това пък това ми е на мен стилът, но има нещо в теб, което ме привлича. Само че бъди малко по-спокоен и търпелив, да разбера истина ли е или не…

           Вече бяха отминали късните пролетни дни. Времето се бе превърнало в прекрасно, изумително красиво лондонско лято, каквото може да бъде само тук – слънчево, с цветя и зеленина навсякъде. И с толкова много дървета! Един огромен град. Някъде и понякога опасен и тъмен като всеки много голям световен град. Въпреки това съвсем различен от другите такива градове – на места толкова мил, красив и така желан за разтуха и разходки. Неподозирано интимен, близък. Стига да го разбереш, да го почувстваш, стига той да те хване за душата. За цял живот! Радостта на живота, че знаеш за него, че си бил в него, че си го почувствал, че ти е дал толкова много. Много от малките си радости. С парковете, музеите, малките квартални и толкова интимни пъбове, с великолепието на паметници и произведения на изкуството, с красивите малки площади, с историята и настоящето. С хората си. Колко близки могат да бъдат те, ако те приемат!
             Всичко това предразполагаше да се радваш на живота, да се оставиш  по течението във завладяващата  отпуснатост на светлия, наситен с красота лондонски следобед, да плуваш в тези мигове, които се запомнят и топлят в следващите дни на живота ти. И то в компанията на прекрасна жена като усещаш с клетките си, че също криеш нещо привлекателно за нея. Такъв беше този ден в прекрасния юнски зелен лондонски парк. Въпреки важния, странния и труден за решаване казус, в който не само бях посветен, но и потопен с искане да помогна. При това след първия шок в началото…  Поседнали на пейката, се наслаждавахме на красотата на платаните и декоративните кестени, на групичките много гъсти, тъмни храстовидни други дървета, в които никой не би те забелязал, ако се скриеш, на разцъфналите навсякъде цветя, на двата красиви фонтана, които направо извираха от земята, разпръскваха водни капчици, и тези малки природни лещи образуваха толкова много дъги, че нямаше как да не се захласнеш и възхитиш… А и насядалите наоколо, направо на тревата, младежки двойки, които се целуваха безспир и без да се смущават, без да забелязват суетата наоколо, придаваха интимност и радост на този любовен следобед.  

          – А, значи все пак крия нещо микроскопично привлекателно и мога лекичко да те привлека – реших най-накрая да атакувам аз. Беше ми много странно защо толкова дълго се въздържах, не бих казал, че съм кой знае какъв покорител на женски сърца, макар някои добри жени да ме бяха окуражавали и да ми бяха казвали, че съм интересен и дори леко красив, но не се и отказвах от този “занаят”. Как ви звучи това “леко красив” – като “грозно привлекателен” например, но нямах никакви комплекси и си пробвах късмета. Ако стане, стане! Ако не – здраве да е – има други!  Да, това може би ми беше вродено, може би придобито. Ами бях си типично варненско гаменче, което обаче е такова повече на приказки, знае си мярката и плажът е неговото училище в живота. А на този плаж стари морски бараби какви ли не истории разправяха, какви ли не примери бях получил от истинските гларуси, за които важно беше да са галантни, да свалят някоя чужденка, да я ощастливят в леглото, а след това да си разправят подвизите пред такива младоци като мен. Това в ранна младост изби всякакви мисли за апатия или депресия, ако някоя представителка на прекрасната и по-добра половина на човечеството ми “отрежеше квитанцията” или ми “набиеше шута”.  Вече доста сериозен радиоелектронен инженер, с някои и други постижения, казват, аз си бях същият нехранимайко и варненско гадно гларусче, само че леко  лицемерен, поодъртял и доста прикрит. Живот, жени и опит – какво да се прави? (Е, не чак като “Что делать”). – А привличането е сила – нали знаеш, постарах се да придам по-благовиден предлог на моите попълзновения в разговора с нея  – и на силите не можеш да се противопоставиш, защото те са част от природата, природен закон. –  Освен това, както виждам нашите привличащи сили са съпосочни, значи сумиращи се. И говорейки така, лекичко я прегърнах, като си спуснах ръката почти до нейния прекрасен бюст. Същевремено се опитах да потърся очите ѝ. Разбрах! Тя също искаше! Без да каже нищо, се притисна към мен и ме целуна дълго, продължително  и страстно. Бях изумен. Отново ме изненада! Лавина от изненади. Очаквах подигравки, студенина със сарказъм от вида на:  “Владиславе! Какво ти е хрумнало пак?”, но не и тази гореща страстна, искаща секс целувка. И то веднага, и то сега! Уж искаше аз да съм по-спокоен, по-търпелив, за да разбере… а, каква стана тя?… Не узнах какво точно  да разбере, но предположих, че иска да разбере дали аз мога да бъда мъж, отговарящ на изискванията ѝ, значи търсеше не човека, който би намерил разрешение на смразяващата кръвта нейна загадка, а мъжа, нейния мъж… Е, за това последното си знаех, a priori , за да вляза в нейния стил, че имах шанс толкова, колкото и намирането на Xигс-бозона с помощта на инструмента, използван от варненските гларуси при игричките с чехкини по соц-време. 

          Вече знаете  – продължихме след парка – този зелен, но и понякога тъмен парк. А може би това е паркът на нашите мисли. На нашето аз, на нашите нереализирани и реализирани желания, мечти, на нашата гениалност, която сме опропастили, на нашата посредственост, която сме придобили или на която просто сме се оставили,  кой знае кое как е на този свят и на другите светове… Да, вие знаете как протече нашето време след този тъмен и светъл парк. В близкия хотел  ние се любихме като хора, които са толкова близки, като хора, които са родени един за друг, като хора белязани от съдбата… А всъщност бяхме станали малко по-близки, но без да сме обвързани емоционално, само след интимната и прекрасна вечер в красивия, топъл италиански ресторант. И в прекрасния зален парк, в неговата светлина и в неговата сенчеста, тъмна част. Наистина стоях и си мислех, че сега, едва сега ще започна да я опознавам… Ала задачата, която тя ми постави в този ресторант бе странна, необичайна и дори малко, ако не страшна, то поне леко зловеща… При това аз никога не бях се занимавал с подобни неща… Да разкрия нещо от съществена, дори жизнена важност за нея. За първи път, аз гларусът, самонадеяният, обичащият  да се налага, самоувереният, разрешил много задачи в живота си, бях сигурен, че не съм подходящият и че няма да се справя. Няма как да реша нейната зададка. Тя настоя и не ми даде никаква възможност да се откажа. Заподозрях я, че иска да се проваля, за да ми натрие носа… Е, още един провал пред жена… Нямаше да е първи. И затова накрая почти приех.

*

          – Ето, тук съм – видях я да размахва красивата си ръка, седнала на малка и много приятна кафява маса за двама.

          – Този път няма загадка, как така, направо съм изумен?

          – Изумлението ти тепърва ще започва! – веднага ме репликира.

          – Вече ще ти е доста трудно да ме изненадаш. – Имах известно време да започна да свиквам с малките странности на една много красива жена. Колко бях заблуден в тази си увереност.

          –  Би ли седнал на масата, моля,  и не ме ласкай толкова, че ще се възгордея много? –  усмихна ми се, но полуироничната ѝ усмивка ми показа, че занапред ще има още неочаквани неща да се случват. С тази жена бе интересно, динамично, но и трябваше да си нащрек, ако искаш да не паднеш под ниво. Под нивото на ума, но не в сантиметри, а в състояние на оглупяване, в което тя като че ли бе способна да приведе доста персони от моя собствен пол, без да изключвам себе си, разбира се, само с една-две приказки.  –  Не знам дали ще те изненадам и колко, но ти трябва да се съгласиш да свършиш това, за което ще те помоля. Ти си точният човек, когото търсих известно време.

          –  Не мога да повярвам, че заемам такова важно място в мислите на една особена и малко странна млада жена, но все пак за какво става въпрос?  –  вече няколко пъти ми намекваш за някаква работа и почвам да губя търпение. Пък и аз все още не съм кандидатствал за работа в бюрото по труда “Стефания” –  реших лекичко да се изгавря с нейната необичайна сериозност.

          – Нека първо се порадваме на срещата си и на този наистина много хубав италиански ресторант в центъра на огромния световен град. А бюрото по труда ще се погрижи да ти си завие свят! –  изтърси тя, и без да се съобразява с моето глуповато учудване продължи, като че ли всичко е съвсем естествено.  –  Обожавам такъв тип заведения. Виж, поогледай се, не ти ли харесва?

          В дъното, почти до разкошния бар, сам по себе си произведение на изкуството, бяха разположени няколко топли светло-кафяви масички, всяка за по двама. Беше интимно заведение за двойки. Нормални двойки от жена и мъж. Отстрани, на стената, досами масичките, бяха окачени репродукции на старинни морски карти.  Да, истински морски карти, по които се е осъществявала навигацията преди няколко века. Великолепни. Изключително качествена изработка!  От другата  страна, на далечната стена,  имаше  много и красиви, наистина красиви снимки. Някои от тях цветни, но в твърде приглушени цветни тонове, други – черно бели.  Последните просто защото бяха много стари оригинали, когато не е имало цветна фотография. Изобразяваха лодки с платна и с гребла, в които стояха прави млади мъже и жени, облечени по модата от края на 19-ти век. Снимките бяха с такава душа, че макар и направени преди повече от 100 години, показваха как тези млади дами и господа се радваха един на друг, радост че са заедно и че живеят. Невероятно въздействие. Уникален фотограф. Името му не личеше никъде  – станах специално, за да търся някакъв подпис, печат, екслибрис  или по-скоро ex pictura, или дори ръкописен знак за или от този художник. Нищо, никъде. Но изкуството му бе оцеляло и живееше. Тук, в ресторанта. Не изглеждаше да е неподходящо място за тази експозиция, напротив! Над снимките имаше два старинни стенни часовника, с интересни циферблати. Беше поръчала бутилка бяло вино, без да ме изчака и попита. От само себе си се разбираше, че ще пия каквото тя е избрала и ще споделям всичко, което тя е решила. Покани ме, каза ми, че има задача за мен. Това беше нейната вечер. Подозирах, че ще бъда само придатък в тази вечер. Може би  за да не е сама, може би защото не искаше да вижда и да се среща със стари познати. За  да не ставам отегчителен и скучен, престанах с разглеждането, забелязах само колко красиво  е сервирано на малките маси –  чаши за червено вино, които моментално биваха прибирани щом се поръчаше бяло вино, чаши за бяло вино, чаши за вода, бели копринени салфетки. И едни покривки – антарктическо бяло, чак синее. И за съгласуване на тези цветове наистина по покривките имаше ръчно избродирани три съвсем тънки успоредни сини линии.  Много уютно, красиво, задушевно. Удоволствието се разлива в теб още щом влезеш. Реших да се оставя на мига. Усещах, че и тя май иска същото, поне в началото. ..

          – Тези чаши са за нас, нека изпием виното и тогава… – Стефания не разреши на сервитьорката да налее, нито поиска да дегустираме  –  аз или тя, вместо това сипа в двете чаши от прекрасната бледожълта с искрящи съвсем леки тревисти оттенъци течност, като не спази никакви правила и протокол –  просто препълни чашите.

          Стоях и чаках да разбера какво иска да направи, но тя отново ме изненада – без да каже нищо надигна чашата и започна да пие на малки глътки, неспирно. Подкани ме с ръка да направя същото. Когато понечих  да спра след като отпих, не ми разреши, а отново направи нетърпящ възражение жест да продължавам, както правеше и тя. Спряхме чак след като изпихме съдържанието на екс.        Така да се пие и то много хубаво вино не ми се стори нито изящно, нито нормално. Очаквах разговора, но  не исках да разваля нещо, затова мълчах и нямах търпение за нейната реакция.

          – Виждал ли си отрязана женска гърда? – внезапно и почти шепнешком, но все пак достатъчно високо и ясно  попита тя – Няколко секунди  като че ли не проумявах какво точно ми каза, след това бавно започнах да изпадам в шок, ако изобщо може бавно да се изпада в това състояние.

          – Ти наистина ли се интересуваш? И от какво точно? – Дали съм виждал операция на гърда ли ме питаш, та аз не съм доктор? Не ми остави време за повече.

          – Не, чу точно и точно това те попитах: “Дали си виждал отрязана женска гърда?” – беше крайно сериозна, начумерена, напрегната. Не бях си представял, че ще я видя такава.

         – Не, никога! И защо е този толкова странен въпрос? Да видиш такава гледка да не би да е станало често явление напоследък, че май съм изостанал пак? –  малко саркастично попитах. –  Това да не е свързано с работата, за която ми намекна? – Едва сега започвах да мисля. Толкова бях шокиран да чуя въпрос като този от една красива, млада жена, но все още твърде малко позната за мен, макар и да я харесвах, и да, да я желаех вече твърде много.

         Струваше ми се обаче, че вечерта ще бъде напълно провалена. Отново не бях на правия път. А ето какво стана:

        – Преди да продължим, те моля да ме изслушаш, колкото и странно да ти звучат нещата.  Ще ти разкажа една история-загадка, която е пряко свързана с мен, с много неприятни спомени от моето детство. Фактите обаче помня изключително добре, но досега не можех да намеря човек, който да ми помогне или направо да я разреши. Точно затова, виждайки как се справи добре с доста нестандартни задачи разбрах, че съм намерила моя човек – нещо, на което ти се учуди, когато ти го казах за първи път. Ще те помоля да слушаш, а след това да не ми отказваш. Уверена съм, че да се справя с това ти можеш наистина да ми помогнеш.

          – Целият съм в слух и очаквам твоята загадка, само да не е една от игричките ти, на които ме подложи досега – вече се бях окопитил от изненадата и усещайки, че е много напрегната, реших да съм, поне на външен вид и приказка, малко по-несериозен. Без да обърне внимание на това, започна да разказва:

          –  Имах леля. Не съвсем истинска, пряка, а братовчедка на моя баща. Тя много ме плашеше, беше една такава малко хладна, малко дръпната, пушеше много, но същевременно и необяснимо ме привличаше – беше интересна.  Идваше рядко у дома и тогава двамата с баща ми говореха за много неща. Неща, които не разбирах и за семейството ни също. Тези разговори и теми тогава, за съжаление, не ми бяха интересни. Името ѝ беше Латина Срацимирова. Съдебен лекар. Макар  и с голям респект и малко страх я слушах в унес, защото ме увличаше с приказките си за други страни и хора. Бе ходила много, аз бях около 10-тина годишна, крайно впечатлителна тийнейджърка. Все още помня историята, как без да е ветеринар, при едно  посещение в Африка с приятели са попаднали на стадо зебри, една от които, женска, е имала рак на вимето и хората я помолили да направи нещо и да спаси животното, което имало особено ритуално значение за тях. Рискувала без никакъв опит и казала, че единствено операция с отстраняване на цялото виме ще спаси зебрата. При това не е била наясно много тогава, защото само като студентка  в случайни лекции на ветеринари пред студенти по хуманна медицина била чувала, че да, конете, всъщност женските – кобилите, включително зебрите, наистина имат вимета, но доста се отличават от кравите, овцете и козите.   Тогава разбирах много малко от това, което тя обясняваше с някаква стръв на баща ми, но го бях запаметила механично. Направила юберектомия, както се изрази, и то много успешно. За около два месеца болното животно съществено се подобрило и започнало да се оправя. Нямаше никаква гордост или радост от успеха,  от постижението в думите ѝ. Просто съвсем безстрастни констатации. Запомних странната дума, но години след това разбрах, че значението на казаното е, че просто е изрязала напълно болното виме. А тя обясни на баща ми, популярно очевидно, за да го помня като днес, че изрезът на тази жлеза е бил уникален в нейната практика и че тя е успяла да го направи безупречно, с идеални разрези, като нарисувана геометрична фигура. Също без да изразява накакви особени емоции. Очевидно това може би е присъщо на хора с нейната професия – виждат страдания, ужасии, невероятни изстъпления на едни хора срещу други, че за да се съхранят те просто изключват емоциите си. Баща ми само я попита  –  спомням си съвсем ясно  –  как е правила тази операция щом не е хирург, още по-малко ветеринарен. Тръпки ме побиват като си спомням как му отговори, след като помълча известно време:  “Да, не съм хирург, но ние съдебните лекари умеем всичко –  ако трябва и сърце ще присадя, ако трябва и кораб или самолет ще карам, ако трябва и смъртна присъда ще изпълня, но и дете мога да родя на първия африканец, който ми хареса, ако поискам”. Много странна моя леля. Въпреки това не само ме привличаше, чувствах, че я обичам, макар и със страхопочитание и уважение към толкова важния, в моите детски очи, представител на нашия род.

          Намериха я мъртва. В аутопсионата зала, непосредствено до моргата. С една, лявата, отрязана гърда  –  завърши тя. Но очевидно това бе само началото на нейния ужасяващ разказ.

          Бях целият на уши, в слух. Потръпнах! Не можех да повярвам! Какво ми разказа! Каква тайна! (за мен тайна, разбира се) криеше това красиво момиче, в което вече започвах да се влюбвам, аз  –  както се биха се изразили варненските гларуси  –  дъртият пергишин.

Следва.

Всички случки, истории, герои са измислени. Местата, без реално съществуващите, са също плод на авторска измислица. Авторът е най-измислен.

©Безжичен

©Bezzhichen

©2016