Тъмно е. Е, не чак толкова. Въпреки плътните завеси, силуетите на познатите мебели изплуват тук-там в топлата тишина на стаята. Другите спят. Не трябва да шавам много, много, защото щом ги събудя ще стане тя една. Ще ме питат боли ли ме нещо, пие ли ми се вода, ходи ли ми се до тоалетната, лош сън ли съм сънувала... Нищо ми няма, само дето кой знае защо съм будна. Предпазливо се обръщам. Бавно като крадец. Не знам какво е крадец, но по-големите деца разказваха някакви страховити истории за много висок мъж с черна маска на лицето и огромен крив нож в ръка. Можеше да чуя и повече, ама точно тогава мама ме извика. Лошото е, че големите разбраха откъде ги подслушвам. Следващия път ще ме хванат. Ясно е, че никой не иска някаква си шест годишна кокалеста дребосъчка или както те казват „пикла” да им се мотае из краката.”Пикла”! Как ли пък не? Ще видят те!
Кукувицата от стенния часовник обявява, че е три часа сред невероятното бумтене и дрънчене на веригите, които преминават през вътрешността ...