Тишината го беше хванала за гърлото и не му даваше да каже нищо, защото това щеше да я разруши. Да я убие. Да я прати в нищото.
Нищо няма да кажа, ще мълча, каза и той. И тя го чу, макар и без думи и отпусна хватката.
Той вече можеше да диша. После се зачуди как беше попаднал тук. Тишината стоеше отстрани и го наблюдаваше. Всъщност тя беше навсякъде, черна и вездесъща вперила любопитен поглед в пришълеца.
Странни и бяха тези хора на Тишината. Те идваха и заминаваха, отначало говореха много. Дори и да не говореха, мислите им крещяха и искаха да я убият, искаха да не е тя, а да са те.
Но тя знаеше как да ги опитоми. Бавно, много бавно тя ги обикаляше, влизаше в тях, изхвърляше ненужните неща от тяхната същност, докато останеше само тя, Тишината. И вътре и вън, навсякъде.
Отначало те не я понасяха, тя им тежеше, страняха, плашеха се от нея.
А тя отдавна беше разбрала, че просто нямаше какво да се каже, тя беше вечна в себе си, защото всеки един глас проникнал в нея, рано или късно замлъкв ...