... В едно далечно царство всяка година празнували Ден на Лъжата. Този празник станал толкова известен, че от всички краища на света заприиждали хора, да го почетат. Толкова много народ идвал, че празнуването на Лъжата станало целогодишно, царството добило ново име – Лъжеландия. Та и поданиците му така кръщавали децата си – Лъжемил, Лъжедара, Лъженко, Лъжелина... но най-прочут в царството бил изкусния лъжец Лъжеслав. Той друго, освен лъжи, не изричал и никога не знаел какво и на кого е казвал.

В един от поредните празнични дни, пред ококорените очи на Лъжеслав, минала девойка с дълги коси и кристално сини очи. Щом той се опитал да я заговори, тя побягнала. Очите му дълго я следвали, а образът ù заживял в съзнанието му. Започнал да разпитва навред коя е чудната девойка със сините очи.

Скоро получил отговор.

- Тя е Истиана. Единствената, дето не празнува Лъжата – тоя важен за нас празник.

- Къде живее? Как да я намеря? – питал Лъжеслав, но всички вдигали рамене.

След ден два на рамото му кацнало едно врабче и зачуруликало нещо в ухото му:

- Истиана живее в Тъмните гори на Лъжеландия, в една малка къщурка до Езерото на русалките. Не би могъл да я намериш лесно из този непроходим гъсталак...

- Но аз искам да я видя! – нетърпеливо възразил Лъжеслав.

- Тогава потърси я в сърцето си! Повикай я с душата си и тя ще дойде при теб!

Затвори очи Лъжеслав още на мига, затърсил я в сърцето си, завикал я с душата си и... покрай него зашумели листа, изпукали клони, потекла вода и измежду хилядите звуци на Всемира той чул гласа ù:

- Лъжеславе, защо ме потърси?!

- Ей така! – инатливо отговорил той, но почувствал нужда да не я излъже и понечил да отговори отново – Исках да те видя!

- А защо първо ме излъга?!

- Не съм! – троснал се пак Лъжеслав, но отново поискал да каже истината – Ами, нали иначе ще си загубя сланата на изкусен майстор на Лъжата...

- А тази слава, славна ли е за тебе?

- Да! – и докато се изплъзнал отговорът от устата му, душата му вече подбутвала нови мисли в главата му и той продължил – Нали, все пак е слава...

- Да, така е, слава е! Но, ако слънцето погали ръбовете на едно стъкло и то заблести, ще значи ли, че то е диамант?

- Зависи как го представиш... – започнал да разсъждава Лъжеслав.

- Отдалече – може би, но щом се приближиш и видиш, че е едно обикновено стъкло, ще се почувстваш глупаво, дори обиден на сетивата си, че са те подвели и на мисълта си, че не е по-рано проумяла заблудата... такава е и твоята слава, Лъжеславе – отдалече – славна слава, а от близо – нищо и никаква суета! Тръгни с мене – и аз ще ти покажа моята слава. Пък тогава сам реши коя е по-голяма и коя е по-велика!

И Лъжеслав тръгнал след нея.

Години никой не бил чувал за него, само легенди се носели за славата му на изкусен лъжец. Докато един ден, той пак се върнал в Лъжеландия. Едва прекрачил прага ù, тълпата вече го разпознала и завикала наоколо му: „Лъжеслав си дойде! Лъжеслав се върна! Казвай къде по света беше, какво видя, какво направи, как ти мина времето...” И Лъжеслав заразказвал:

- Тръгнах аз след Истиана. Толкова отдавна беше... Та тя ми показа чудни места. Чудни хора срещнах, чудни приключения преживях. Един ден видях старец, до едно дърво седеше и плачеше. Попитах го защо? А той ми отговори, че като млад много лъжел и затова на стари години останал сам. И сега му е тежко, но така щял да си плати за стореното навремето...

Тълпата се разсмяла лукаво, на Лъжеслав продължил:

- Друг един път срещнах една красива жена, седнала на прага на дома си да брои житени зърна. Странно ми стана и я попитах защо ги брои. Тя ме погледна и през сълзи ми заразказва, че повярвала на един лъжец, който ù обещал дом, храна и закрила, а тя трябвало само да му роди дете. След третото им дете, той вече говорел същите думи на друга девойка и тръгнал с нея. После и нея зарязал...

- Е, добре е излъгал, тоя...

- Не! – възпротивил се Лъжеслав – това не е пътя... Докато бродих из света с Истиана, много болка видях от лъжите, много мъка видях. И проумях колко е коварна силата им. Сега съм друг човек! По целият свят ме познават и името ми знаят...

- То и ние го знаем, Лъжеславе!...

- От години насам казвам, че нося името Истиан. И не само го нося, но и го пълня със смисъл – с делата и думите си, с помислите и подвизите си!

- Ей, - викнала тълпата – по-добър лъжец от тебе няма! Ама и ние поумняхме за тия години! Вече не можеш така лесно да ни излъжеш с красиви приказки, както преди! Но, признаваме те – най-изкусен си ти в лъжите!

Натъжил се Истиан. Навел главата си и заплакал. Чуждите хора го славели, а своите му се поигравали. Каквото бил свършил на младини на старини му се връщало. Връщало му се, защото никога преди не бил се и замислял какво е следвало от неговите думи. И докато сълзите му се стичали по бузите Истиана се приближила до него:

- Понякога, колкото и да лъскаш стъклото, то си остава стъкло – не може да стане диамант, но за разлика от него всеки може да си го позволи и да затвори отворите на дома си, да задържи топлината в него, да остане отделен от външния свят, но и да продължи да допуска светлината вътре... Нищо не е еднозначно и всеки край е едно ново начало! Ти само не допускай никой да те отклони от това, в което вярваш със сърцето си! Само то е Истината!