Виждаш ли колко крехки могат да бъдат мечтите? Виждаш ли как в гонитбата си губиш хиляди от тях? Колко тънки, като протрито стъкло, могат да бъдат... Колко парчета се разпиляват и колко остават от тях? От мелодия позната лъха нежност и красота, а животът се мени, животът се върти, животът преминава като лента черно-бяла. Връщаш ли спомените? - този път не успяваш! Оставаш ли силен? - сега се предаваш! Тънки струни от пиано галят плавно душата, с ръце по-студени и от лед... Тънки струни се прокрадват по кожата ти и сякаш изтръпва всичко у теб. Вървиш по пътя и сякаш нещо ти липсва... Нещо, което преди е съществувало... Нещо, но дори не знаеш какво. Забавени стъпки и шепот на самотник - това е моята душа! Пропити думи, страх и гордост нелепа вкопават се в живота ми, разпиляват го, делят го на две. Пред очите ти се върти реалността проклета, виждаш около себе си всички лъжи и непростими грехове. Вцепенява те гледката, побърква те мисълта. Преживяваш преживяното и продължаваш напред така. Виждаш колко труден може да бъде живота, нали? Очакваш, надяваш се, мечтаеш, но не получаваш нищо. Бориш се, страдаш, падаш и все още не се чувстваш никак по-различно. Виждаш ли колко крехки могат да бъдат мечтите? Виждаш ли колко разстояние може да те дели от тях? А пътят винаги ще е посипан с прах. Пътят винаги ще е чуплив и непознат. Пътят винаги ще те разделя на две страни... Търсиш щастие, намираш сълзи.