УБИЙСТВО    

        В двора на детската градина се вклинваше малко полузапустяло дворче.

     Къщичката в него беше на преклонна възраст. Малка, прихлупена, леко наклонена.

      Пред нея стърчеше висок, дръглив бор, който имаше само на върха няколко клончета. В дъното се гушеха, потънали в храсталак и бурен, още две три сгради, с продънени покриви и полуизгнили колони. За една от тях, беше вързана коза.

      Тя, едно куче и един старец, живееха тук.

      Той приличаше и на бора, и на къщата. Висок, дръглив, неестествено приведен, като че ли всеки момент ще падне. От години беше така, а да падне, а той направи крачка и като че прескочи нещо. Така прескачаше от година, на година, та до деветдесет и две. Отдавна беше останал сам. Един по един го напуснаха всички. Имаше години, когато дворът и къщата не ги побираха. Едни се пръснаха по земята, други потънаха в нея. Само той остана да стърчи, като окършено дърво. От козата, допълваше мизерната пенсия, а с кучето другаруваше. Не броеше годините. Напред не поглеждаше, че вече нищо не очакваше да види. По често се връщаше назад. Потъваше в спомени, ту ясни, ту мъгливи, ту изкривени. Не го насълзяваха. Отдавна очите му бяха пресъхнали. Бяха потънали дълбоко, под побелелите вежди. Личаха само две дупки, но това беше привидно, защото вътре в тях, просветваха искрици. Беше се приготвил за отвъдното. Нищо не го плашеше, отиваше при ония, които бяха все в спомените му.

      Но редът му не идваше.

      Година след година го отминаваше, а той само се привеждаше, все по-вече и по-вече.

      Оня ден пак го жегнаха. Отдавна не бяха го закачали.

      Пак се сетили, да разширяват детската градина. Пречел им. Искат да го местят, в друга къща. Била по-хубава, а на неговото място да направят ново крило и площадки за игра на децата. Абе то добре, ама как се мести старо дърво, как се къса пъпна връв. Айде, иди-дойди, ще се премести, ами как да премести спомените, та тук всичко е пипнато с ръцете ми, тук са останали стъпките на хората му. Ами там, какво да прави, да върви по чужди стъпки, ами то по тях си има кой да ходи. Няма да се настъпват я. Опитваше се да се успокоява, че пак ще се размине, че пак само са се присетили, но нещо му подсказваше, че тоя път е сериозно. Ходи да се примоли, да почакат, че то колко му остава, с единият крак вече е там, но май никой не го чу. Бяха нови, не ги познаваше. Прибра се съвсем посърнал. Какво ли не беше преживял в живота си и хубаво и лошо. Отдавна нищо не го плашеше, нямаше ни от какво, ни защо. Нямаше и време. Беше изтекло и чакаше само оная, с косата, да дойде да го прибере. А сега се уплаши. Да отиде на друго място, чуждо. При кого? Да го откъснат от тук. Ами, че то животът му беше това, тук. Другото е чужд живот.

       През седмицата се залиса в туй, онуй и не усети кога мина. Търсеше нещо да прави, та да се залъже, но черните мисли не го напускаха. Присядаше на стъпалото пред къщата и застиваше ням и неподвижен. Потъваше в мислите си, а те го отвеждаха все някъде назад, далече, далече в годините. Пред очите му заставаше, какво ли не, но всичко ставаше все тук, отпред или вътре в къщата. От другаде не се показваше нищо.

      Нощем пак същото. Мяркаха се и потъваха в мрака сенки. Все едни и все оттук.

      Сутринта дойдоха двама. Поровиха в една чанта и му подадоха някакъв лист.  Не можеше вече да чете, та му казаха, че е заповед. По нататък не чу….

      Всичко пред очите му се завъртя, блесна и в това мигновенно просветване видя всичко, което беше преживял.

      Пред къщата стояха хората му и протягаха ръце.

      Не подгъна крака.

      Строполи се на стъпалото.

     Надойдоха съседи, да видят какво е станало и опитаха да се приближат до него. 

     На крачка пред стъпалото, беше застинало кучето и зловещо се беше озъбило. 

     Не издаваше звук.

    Не помръдваше, но и не оставяше съмнение, какво ще прави, ако някой се приближи.

     Опитваха всичко. И да го изгонят, и да го подмамят.

     Не помръдваше.

     Застреляха го!