Убийство в парка
Разказ-импресия
Тихомир Цонев
Винаги съм се интересувал от театъра. Спомням си, бях на шест, когато за пръв път стъпих на сцена, превъплътен във Ванчо от „Бяла приказка” на Валери Петров и от тогава се влюбих в магията.
Защото театърът е магия, дори мога да кажа с ръка на сърцето, че е най-силната магия на света. Ако един магьосник от театъра не успее сам да се омагьоса, той губи купона. Така се изразяваше дядо ми, който обожаваше театъра.
Губиш купона.
Много хора губят купона. Правят го от страх.
Егото взема надмощие над талантливия магьосник и той се превръща в марионетка, забравила вкуса на творчеството.
Защо го написах това?
Ако ме познавахте, щяхте да ме попитате защо изобщо пиша.
Никога не съм си и помислял, че някога ще редя думи върху белия лист. Е, нали знаете ‒ за всичко си има първи път. Банално, ала това е ключът към вълшебството.
Сега ще ви кажа защо пиша.
Влязох в книжарницата и си купих една тетрадка. Чудих се дали да взема дневник или бележник, ала реших да пиша повече и да разгръщам по-малко.
Купих си и химикал. Не – тънкописец.
Много хубаво се пише с него.
Харесва ми.
Не знам дали това е добре, след като съм седнал с единствената цел да се самоубия.
Цял живот съм бил подвластен на тази мисъл и същевременно напълно осъзнавам, че съм на седемнайсет години. Нормално е за един тийнейджър да иска смъртта си и на всичкото отгоре да мисли, че винаги е желал това. Ние, в тази възраст, копнеем да ни забележат и какво по-добро от едно самоубийство? Пък и няма да се притесняваме за бъдещето. Нашите родители, преподаватели и приятели не малко са ни наплашили за трудностите, с които трябва да се преборим, за да получим правото да разполагаме със свобода.
Тук мисля, че трябва да се каже – театърът е свобода.
И нещо много важно в театъра – там всичко се прави заедно. Никой, който не е работил там, не би могъл да разбере това „заедно”. Театърът е като живота, но точно обратното.
Това не значи, че трябва да ми вярвате. Пък и как да повярваш на човек, който твърди в писмен вид, че ще се самоубива. То това или го правиш, или не. Винаги съм мислил така.
До днес.
Сега смятам да се самоубия пишейки – начин, който по принцип предотвратява това начинание.
Споделям го в началото, понеже искам да сте наясно какво правим. Ако и вие искате да умра, ще ми помогнете, като четете. В противен случай целите ни ще се разминават, пък щом не сме в това заедно, по-добре изобщо да не започваме. Помислете дали да продължите.
Помислихте ли?
Добре, искрено вярвам във вас. Или поне в любопитството ви.
Нека първо се родя, преди да умра.
Ще се родя четиридесетгодишен. Не заради друго, а защото само по този начин бих могъл да се приема на сериозно. Хем имам опит, хем още не съм изкукал, подобно на двете бабички, които седят на пейката до мен, вдясно. Те си говорят за театър и писане. Смеят се. Това ме радва. Ако се вземеха насериозно, сигурно щях да ги убия – човек, който не е правил театър може само да се смее и чувства, но да философства на тази тема е недопустимо. Хенри Фонда, добър стар актьор, е казал, че добрият актьор не позволява да се разбере въртенето на колелцата. Разбирате ли, един актьор прави нещата да изглеждат лесни и истински, правейки точно обратното. Театърът е много по-труден, от колкото можете да видите.
Бабките, които споменах, вече ги няма, сърдити, че пиша такива глупости и на тяхно място седят две жени. Едната е физик, а другата – писателка. Писателката е красива и запазена. Говорят си за източния театър. Може би трябва да си поговоря с тях, преди да умра... или поне с писателката.
Седя на пейка в парка, впрочем. На нея пише „Почивай в ми”, издълбано в облегалката. Предишният човек тук беше старец, който почина преди минути и секунди преди да се родя го изнесоха на носилка. Беше облечен във военна униформа и имаше много медали на гърдите. Носеше цигулка. Не – виола.
До „Почивай в ми” има свастика. До нея е знака на плодородието. „МОНИ Е КРАВА” „ПАЧО Е ЛАЙНО” „МОНИ Е ТУХЛА” „ПАЧО Е СЛОН” „МОНИ Е МУШМУЛА” „ПАЧО Е КОНСКА МУХА” „МОНИ ПЛЮС ПАЧО” „МОНИ, ОБИЧАМ ТЕ” „МНОГО ТЕ ОБИЧАМ, ПАЧО” „ОБИЧАМЕ...”
Сега се намирам на половин метър от земята. Левитирам. Заедно с пейката. До сега за моите четиридесет години не съм се возил на летяща пейка.
Вляво от мен чувам оркестър. Разпознавам тъпан, акордеон и гайда.
Може би сватба.
Вдясно от мен са алеите, по които щъкат неразборно като овце пешеходците. Всички пейки са заети.
Виждам и детската площадка. Възрастните седят, а децата щуреят около тях. Момиче хвърля шарена топка към седнал мургав батко, той удря с юмрук топката и тя подскача надалеч. Момичето прави муцунка.
„Не беше нарочно“, казва баткото.
Момичето отива отзад да вземе топката и го удря по главата. С юмрук.
„Не беше нарочно“, казва момичето.
Малко момче тича напред, майка му врещи и го гони назад. Момченцето пада, оглежда се, мисли, сбръчква вежди, разтриса ръце, почесва си главата и започва да плаче. Майка му – ПРАС! – отлепя му шамар. Момчето се хваща за ухото и реве. Майката запушва уши.
Деца играят на стражари и апаши. Други просто се гонят.
Две момиченца разхождат своите бебета-кукли в розовите си, малки колички в цвета на рокличките им. Едното бебе в количката е крокодил. Изглежда истински.
Две момчета играят на карти, седнали в тревата, до площадката. Малко по-надолу до едно голямо дърво батко и кака се прегръщат. Виждат се езиците им, които се опипват взаимно, докато устните не се допират, езиците изчезнат и после пак се появят все така бързи и опознаващи.
Поглеждам пейката от другата ми страна. Двама мъже и майка с количка. Бащата пита дъщеричката дали иска да види фонтаните. Дъщеричката се оригва. Таткото предполага, че отговорът е положителен и тръгва с количката към фонтаните, вляво.
Чичото и майката остават сами.
„Има много мравки“, казва чичото.
Майката се двоуми дали да седне на пейката.
„Полазиха ме по гърба“, казва седналият чичо и се изправя.
Майката се оглежда и бързо долепя устни до неговите.
„Обичам те“, казва чичото.
Майката пищи.
‒ Какво?
‒ Мравки.
– Здравейте!
Тя поглежда нагоре с небесните си очи, докато нейната събеседница се оглежда сляпо наоколо.
– Знам, че сте писател!
Тя повдига вежди.
– Дръжте!
Хвърлям тетрадка и тънкописец в ръцете ѝ.
– Убийте ме!
Тя се усмихва.
И започва да пише.
Начало
05.08.2016г. гр. Пловдив
© Тихомир Цонев Все права защищены