Към полунощ дъждът се прекрати и стана толкова тихо, че чувах шума на собствените си мисли. В най-тъмното безмълвие на облаците се оформи кладенец и там – съвсем в края на безветрието, надникна за миг онази дребна звезда, която често наднича в сънищата ми. Готов съм да се обзаложа, че искаше да ми каже нещо, но минавам на другия тротоар, защото диалогът с всяка надничаща звезда добива особен дъх на безнадеждност.
Обикновено по това време минавам по булеварда с кестените, после по алеята на проститутките, по крайречния булевард и накрая през гробището на Византия. Маршрутът е уточнен отдавна и рядко се налага да правя корекции; това дори не е най-важно. Край сточна гара тази безнадеждност добива вид на вцепенен от тишина семафор.
Понякога през другия край на мъглата преминава силуетът на една възрастна жена, която рови нощем из контейнерите и къса парчета от тъгата на самотниците. Много отдавна я засичам все по едно и също време на това място и никога нямам обяснение защо е още жива. Оч ...